Емилиян Станев: Завистта избра за своя столица България

Емилиян Станев: Завистта избра за своя столица България

„Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждаме в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”

„Щастието се състои в това – да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш.”

„Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското.”

„Какво е историята освен история на човешкото безумие и човешката тайна.”

„Кой развали българския език! Полуинтелигенцията, която днес властва… Така е, когато тоя народ живя дълго с обезглавена интелигенция.”

„Ала от ония часове узнах, че човекът обича дявола не по-малко от бога и не може да живее без него, защото всяко божество сломява гордостта му.”

„Едва ли има народ с орис като нашата…”

„Като размисля, виждам – завистта избра за своя столица България.”

„Не може да се нарече детска книга тая, която детето като чете без да се усмихне нито веднъж, без да тръпне от възторг и удивление по лицето му.“

„Такива ми ти български работи! Развито социалистическо общество без общество.”

„Мъките на един народ да се изгради вътрешно и да се саморазбере – това е литературата му. Гордеем се с „революционното“ си минало и настояще, без да разбираме кое е позор и кое е слава.”

„Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства, а забравят, че всяко убийство си е убийство и че в човека има морална съпротива.”

„Не записвам ядовете си. Изобщо тоя дневник е с объркани дати, защото събрах оттук-оттам… Язвата ме измъчва.”

„Избрали сме за емблема лъва, а ни подхожда хиената, чакала или вълка, изобщо животно от най-крадливите. Казват, че ранената хиена яде червата си, ако куршумът ги е изкарал навън.“

„Неговият вой отекваше глухо и самотно. Никой не му отговаряше. Дори ехото мълчеше, сякаш самата планина беше оглушала от зимата.”

„Като се приближи до нея, той сложи главата си на мекия й като кадифе гръб. Тихи, нежни звуци, напомнящи гукане, изпълниха влажната и студена дупка. Двете птици се гледаха като котки и в техните очи горяха пламъците на страстна, неутолима любов, сякаш самите им души пламтяха.”
Кой е той?

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ – български писател, роден на 28 февруари 1907 г. Истинското му име е Никола Станев. Първата му книга – сборник с разкази с името „Примамливи блясъци“ е издадена през 1938 г. Следващата му е сборникът „Сами“ (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още „Вълчи нощи“ (1943), „Делници и празници“ (1945), „Дива птица“ (1946), „В тиха вечер“ (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения – повестта „Крадецът на праскови“.

След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман „Иван Кондарев“, в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г. Автор е на книги за деца и юноши: „През гори и води“ (1943), „Лакомото мече“ (1944), „Повест за една гора“ (1948), „Когато скрежът се топи“ (1950), „Чернишка“ (1950) и др. Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите „Легенда за Сибин, преславския княз“(1968), „Тихик и Назарий“(1985), „Антихрист“(1970), „Търновската царица“ (1974) и др. Носител е на Националната награда „Йордан Йовков“ за 1975 г.

Умира на 15 март 1979 г.

Facebook Notice for EU! You need to login to view and post FB Comments!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *