Баща ми си отиде внезапно, когато беше едва на 46. Мащехата, която живя с нас 12 години, не пророни и сълза — на следващия ден…
Баща ми си отиде внезапно – беше едва на 46 и така и не успяхме да се сбогуваме.
Мачехата, с която бяхме прекарали дванайсет години, не проля нито една сълза. Още на след-
ващия ден тя събра нещата си и мълчаливо си тръгна заедно със сина си.
Дълго не можех да ѝ простя тази студенина, това предателство…
Минаха шестнайсет години. И изведнъж научих: мащехата вече я няма – починала е.
Скоро след това на прага ми се появи нейният син. Погледна ме право в очите и тихо каза:
— Дойде време да разбереш истината…
Той стоеше във вратата – вече възмъжал, посивял, ала в чертите му още личаха линиите от юношеството, които помнех. Артем. Почти не бяхме общували, откакто с майка му си бяха тръгнали. Тогава той беше на петнайсет, аз – на осемнайсет: живеехме под един покрив, но си оставахме чужди; родни така и не станахме.
— Може ли да вляза? – прошепна, спускайки поглед.
Мълчаливо му сторих път. Влязохме в кухнята, където още висеше старата снимка на баща ми – онзи кадър от риболова, на който се усмихва и държи въдицата здраво.
Артем седна, избърса дланите си в дънките и извади от вътрешния джоб пожълтял плик с пощенско клеймо от юни 2009 – няколко месеца след смъртта на баща ми.
— От майка ми е – каза. – Писала го е за теб, но тогава… не се е осмелила да го предаде. Или не е искала. А преди да си отиде, ми заръча непременно да ти го донеса. Каза, че трябва да знаеш.
С треперещи пръсти взех плика. Почеркът – нейният: стегнати, ясни букви, отдолу – „За Кристина. Лично. Да не се отваря пред други“.
— Ще изчакам в коридора – рече Артем и ме остави сама с миналото.
Не се решавах да разкъсам плика. В гърдите ми се стегна нещо тежко и горещо. Очаквах ли извинение? Признание? Откровение?
Отворих.
„Кристина,
Знам, че ме мразиш, и може би имаш право.
Но щом четеш това, значи мен ме няма, а е настъпило време да узнаеш истината…“
Четях и сякаш светът около мен се размиваше. Пропадах в пласт реалност, скриван цели години.
„Обичах баща ти. Не веднага, но после – истински. Ала той не беше свободен, когато се запознахме; все още бе с майка ти, макар да твърдеше, че между тях няма любов.
Бях по-млада. Струваше ми се, че ако съм най-добрата, най-грижовната, ще заличa всичко останало.
Той дойде при нас и доведе теб. Тогава беше бодлива тийнейджърка с очи като на майка си. Опитвах се – честно – да бъда поне приятел.Но после се случи нещо, което промени всичко…“
Сърцето ми заблъска. Какво можеше да е толкова съдбовно?
„Баща ти бе болен. Знаеше, но криеше – от всички, най-вече от теб.
Бояше се, че няма да издържиш отново да изгубиш опора. Помоли ме да пазя тайната.
Угасваше бавно и мъчително.
Докато ти беше в института, обикаляхме болници под претекст на командировки; той минаваше химиотерапия.
В последните месеци се промени – затвори се, гневеше се, отблъскваше.
Почина в ръцете ми. Не плаках, не защото не ме болеше, а защото болката беше нямa.
Ти ме гледаше като чужда. Не можах да обясня. Просто си тръгнах, взех сина си – той не издържаше омразата в очите ти.Оставих ти обаче нещо, което баща ти искаше да получиш…“
В плика, до писмото, имаше малък бронзов ключ с етикет „Библиотека“.
Познах ключа: от бащиния шкаф за книги, който отдавна стоеше в килера ми. Никога не го бях отваряла, откакто преместих вещите му.
С треперещи ръце отключих. Зад книгите се оказа двойно дъно – папка с медицински досиета, епикризи и недовършени писма до мен: в тях той обясняваше, молеше за прошка, говореше за страх и любов.
Плаках – дълго и без глас.
Влезе Артем.
— Знаеше ли? – попитах, неспособна да го погледна.
Той кимна.
— Мама ми каза след погребението. Беше ми тежко да разбера защо е мълчала, но… истина е, обичаше го. И теб – по свой начин, дори да не вярваше.
— Тогава защо дойде? Само за писмото?
Той извади малка кутийка. В нея – сребърен медальон: от едната страна снимка на татко и мен, от другата – татко и Артем.
— Поръчал го е преди да си отиде. Искаше да го имаме двамата – двете си деца.
Замрях: той… ни нарече деца.
— Винаги мислех, че ме мразиш – прошепна Артем. – Сега разбирам: и двамата просто изгубихме баща си, всеки по своему.
Погледнах го. Вече не беше чужд. Просто – различен.
— Да опитаме отначало? – попитах. – Без омраза. Без тайни.
Той кимна. И за първи път от години – се усмихна истински.
„Запечатаното писмо“ (част 2 от 4)
Седяхме в кухнята и пиехме чай. Необичайно тихо. Без упреци, без обиди – само предпазливи погледи и дълги паузи.
— Мама много боледуваше в последните години – поде Артем. – Но нямаше да разбереш: пазеше го в тайна. Когато усети края, ми каза: „Занеси писмото на Кристина, прости се за всичко“.
Почувствах не злоба, не жал, а огромна празнина.
— Оставила ми е и още нещо за теб – добави той и подаде втори плик: копие от завещанието.
Мачехата ми бе завещала вилата – мястото, където бяхме най-щастливи в последните години с баща ми.
— Не разбирам… – прошепнах.
— Каза, че ти обичаш тази къща най-много. Заслужаваш негова частица, за да се върнеш, да преживееш там всичко и да… пуснеш миналото.
На другия ден тръгнах. Вилата стоеше сякаш в очакване – обраснали пътеки, лющящи се капаци, но всичко – свое, родно.
Вътре миришеше на прах, на минало и изсушени билки. В ъгъла – сандъкът, в който баща ми пазеше албуми и писма.
На дъното – дневникът на Людмила. В него – съмнения, болка, страхове: колко тежко е да си „втора жена“, да не бъдеш приета, да губиш любимия публично и да нямаш право да страдаш.
Четях и плачех. В тези страници имаше жива жена, не призракът, от който се боях.
„Знам, че Кристина мисли, че си тръгнах, защото не обичах. Но си тръгнах, защото не можех да гледам омразата ѝ; не успях да го спася. А той молеше да не ѝ казваме до край…“
Пренощувах. За първи път сама, под звездите, без градския шум.
Насън баща ми се появи такъв, какъвто го помнех – в кадифена риза, с мирис на огън.
— Прости, че не ти казах – прошепна. – Исках да живееш без страх.
Събудих се със сълзи, но с по-леко сърце.
Финал (част 3 и 4 – по заявка)
В част 3 Кристина получава писмо от родната си майка, оставено при нотариус, а в част 4 открива още една тайна от родословието на баща си.
Част 3
Две седмици по-късно се преместих окончателно на вилата. Артем идваше често, носеше хранителни продукти, помагаше в ремонта. Говорехме спокойно, без заядливост.
Един ден звънна непознат номер. Гласът бе официален:
— Добър ден, нотариус Мелников. Имаме завещание на майка ви, което трябва да получите.
Родната ми майка беше починала, когато бях на седем. В офиса получих папка и плик със заръка да бъде отворен, щом навърша 35.
„Кристина,
Ако четеш това, значи си готова да узнаеш истината за нас.
Мислеше, че Артем ти е чужд, ала вие сте родни – брат и сестра по баща…“
Светът се разлюля. Цял живот сме били заедно и сме се отблъсквали, без да знаем.
Канех Артем същата вечер. Той четеше писмото, ходеше мълчаливо из стаята.
— Мама в бълнуване беше споменала сестра, теб… Не повярвах.
Станах срещу него:
— Но е истина. Ние сме родни.
Той скри лице в дланите:
— Защо всичко трябваше да е толкова сложно?
Прегърнах го – без думи, по братски.
Част 4
Месец по-късно заедно отидохме на гробовете – на майка ми, на баща ни, на Людмила. Артем държеше цветя, аз – медальона, вече със снимки на нас двамата.
Стояхме мълчаливо и усещах как всичко най-сетне си идва на мястото.
Не изпитвах злоба или вина: имах само ясно чувство, че семейството не е непременно безупречно. То е онова, което е издържало всичко и въпреки това е останало заедно.