Заведох жена си в болницата, тя тъкмо беше отишла да даде урина за изследване, когато докторът се наведе към ухото ми и прошепна: „Обадете се веднага в полицията“…

В болницата беше пренаселено тази сутрин, със хора, които си вършеха документи. Жена ми беше насрочена за кръвни и уринарни тестове. Когато тя влезе в прегледната стая, аз изчаках отвън. Сърцето ми биеше силно, без да разбера защо съм така нервен този ден.
Около десет минути по-късно дежурният лекар — мъж в средна възраст с спокойно лице — излезе и ме повика. Аз се изправих бързо, мислейки, че може би иска повече информация за медицинската история на жена ми. Но изведнъж се приближи, свали гласа си и ми прошепна в ухото:
„Господине… обадете се незабавно на полицията.“
Озамених се. Хиляди въпроси се мяткаха в главата ми. Да звънна на полиция? Значи това не е просто болест? Запитах:
„Докторе… какво се случва?“
Той ме гледаше сериозно и интензивно:
„Останете спокойни. Жена ви е в безопасност, но резултатите от теста и някои признаци по тялото ѝ ни карат да се съмняваме… че е била жертва на умишлено нанесена вреда за продължителен период. Това е правен въпрос. Не можем да я пуснем, преди да пристигне полицията.“
Усетих, че коленете ми омекват. Сърцето ме болеше, а мислите ми бягаха. Жертва? Как всичко това се е случвало и не съм разбрал?
Докторът сложи ръка на рамото ми и тихо каза:
„Вие сте ѝ съпруг, но за да я защитите, трябва да останете спокойни. Не ѝ казвайте нищо още. Трябва време, докато дойдат властите.“
С треперещи ръце набрах полицията. Гласът ми се разплака, докато обяснявах какво ми е казал докторът. Операторът ме успокои:
„Останете спокойни, патрулната кола ще пристигне скоро.“
Десет минути по-късно в болницата влязоха двама полицаи. Те разговаряха с лекаря и ме помолиха да изчакам в коридора. Стоях и гледах затворената врата, времето сякаш спря. Мислите ми хвърчаха — кой ще може да нарани жена ми? Как не съм забелязал?
Накрая полицаите ме повикаха вътре. Жена ми стоеше бледа с насълзени очи. Избягваше да ме гледа. Докторът въздъхна и ме обясни кротко:
„По време на прегледа открихме промени по тялото ѝ, които не съответстват на обичайна болест. Това е резултат от бавно отравяне с вредно вещество. Затова ви помолих да повикате полиция.“
Аз останах без думи. Умът ми блокира, глътнах сковано. Взех ръката ѝ с треперещите си и питах:
„Кой ти го направи?“
Тя се разплака:
„Не знам със сигурност… но напоследък всеки път, когато изпиех чаша вода от кухнята, ми се повдигаше и ми се замайваше. Мислех, че е умора. Не исках да те тревожа… Никога не си представях…“
Сълзите ми текоха неспирно. Чувствах ярост, безпомощност и дълбока болка. Човекът, с когото споделях живота си, страдаше, а аз не го виждах.
Полицията взе бележки, поиска да изземат някои вещи от дома ни за доказателства и започна разследване.
Тогава разбрах, че животът на жена ми е спасен благодарение на бдителността и отговорността на лекаря. Без неговия шепот, никога не бих открил истината.
Стиснах ръката ѝ и казах:
„Спокойно, докато съм тук, никой няма да те нарани.“
В следващите дни започна пречистване на тялото. Тя беше много слаба, но постепенно зрението ѝ се възстановяваше. Полицията усилено търсеше виновника. Аз губех нощи, препускайки между тревогата и надеждата, че скоро всичко ще се изясни.
Една нощ, докато стоях до леглото ѝ, тя взе ръката ми с насълзени очи:
„Благодаря… ако не беше настоял да ме докараш, може би вече нямаше да съм тук.“
Прегърнах я силно, задържайки емоциите си:
„Не, той беше лекарят, който те спаси. Но обещавам, че никога няма да ти да позволя да бъдеш сама пак.“
В онзи бял кабинет, с постоянните писъци на машините, които следяха сърцето ѝ, почувствах странен мир. Знаех, че има още изпитания, но бях сигурен, че докато сме заедно, нищо не може да ни повали.