Шест месеца. Сто осемдесет и три дни. Толкова време беше минало, откакто сърцето ми се разшири до неподозирани размери, за да побере в себе си едно ново, мъничко същество

Шест месеца. Сто осемдесет и три дни. Толкова време беше минало, откакто сърцето ми се разшири до неподозирани размери, за да побере в себе си едно ново, мъничко същество. Първият ми внук. Новината за раждането му дойде като пролетен дъжд след дълга суша, обещание за нов живот, за продължение на рода. Александър, моят единствен син, ми се обади от болницата, гласът му трепереше от смесица от умора и неописуемо щастие. „Мамо, стана баба! Имаме си син!“, промълви той и аз се разплаках от другата страна на линията, сълзи на облекчение и чиста, неподправена радост. Представях си го – малките му ръчички, свити в юмручета, първата му прозявка, мириса на бебешка кожа. Бях готова да зарежа всичко и да полетя към тях.
Но тогава се появи първата бариера, издигната от нея, от снаха ми Мария. „Още е твърде малък, нека първо се приберем и да се установим“, каза Александър, предавайки нейните думи с нотка на извинение в гласа. Разбрах. Разбира се, че разбрах. Млада майка, първо дете, хормоните бушуват, светът се е преобърнал. Дадох им седмица. После две. Телефонните ми обаждания ставаха все по-нежелани, а извиненията – все по-прозрачни и нелепи.
„Още не съм готова за гости!“, беше рефренът, който чувах почти всеки ден. Думи, изречени с равен, почти метален глас, който не допускаше възражения. „Къщата е в безпорядък“, „Бебето има колики и е много неспокойно“, „Педиатърът каза да ограничим контактите заради вирусите“. Всяко извинение беше като тухла, добавена към стената, която тя строеше между мен и моя внук.
Най-болезненият удар дойде, когато научих, че нейната майка, Катерина, се е нанесла в дома им почти веднага след изписването. Тя, разбира се, не беше „гост“. Тя беше „помощ“. Образът на Катерина, която люлее внука ми, докато аз стоях от другата страна на затворената врата, ме прогаряше като киселина. С Катерина никога не сме се разбирали. Тя беше жена от друг тип – студена, пресметлива, с очи, които те оценяват и винаги намират недостатък. Произхождаше от заможно семейство, което никога не пропускаше възможност да демонстрира статуса си, и винаги беше гледала на моя син като на недостатъчно добра партия за тяхната скъпоценна Мария, въпреки че той работеше ден и нощ във финансовия отдел на голяма компания, за да им осигури стандарт, какъвто тя очакваше.
Александър беше уловен в капан. Чувах го в гласа му при редките ни разговори насаме. Беше изтощен, разкъсван между лоялността към съпругата си и обичта към мен. „Мамо, моля те, имай търпение. Мария е много изнервена. Не спи от седмици. Ще се наредят нещата“, умоляваше ме той. Но нещата не се нареждаха. Мина месец, после втори, трети. Шест месеца агония, в които виждах внука си само на няколко снимки, които Александър ми пращаше тайно, сякаш извършваше престъпление. На тях бебето беше красиво, но ми изглеждаше чуждо, непознато. Не можех да усетя топлината му, не можех да вдъхна аромата му.
Тази вечер чашата преля. Говорих с една приятелка, която ми разказваше с пламнали очи как е прекарала целия следобед в игри с внучката си. Всяка нейна дума беше като сол в раната ми. Затворих телефона и в мен се надигна вълна от гняв и решителност. Край. Няма повече да чакам позволение, за да видя собствената си кръв. Няма повече да бъда гост в живота на сина си.
Не се обадих. Не предупредих. Просто се качих в колата и потеглих към техния квартал – модерен комплекс с нови кооперации, за които бяха изтеглили огромен ипотечен кредит, който щеше да ги задушава в следващите тридесет години. Още един повод за напрежение, още една тема, която Катерина обичаше да повдига, уж небрежно, натяквайки как „нейните хора“ никога не биха живели под наем или със заем.
Сърцето ми биеше до пръсване, докато се качвах с асансьора. Какво щях да им кажа? Какво щях да направя? Не знаех. Водеше ме само инстинктът, първичната нужда на баба да прегърне детето на детето си.
Спрях пред вратата им, номер 42. За миг се поколебах. Чувах приглушени гласове отвътре. Дълбоко си поех дъх и натиснах звънеца. Последва тишина. Напрегната, тежка тишина. Натиснах отново, този път по-настоятелно. Чух раздвижване, нечии забързани стъпки. Вратата се открехна и на прага застана Александър.
Лицето му беше като платно – кръвта се отдръпна от него в мига, в който ме видя. Очите му се разшириха от паника.
„Мамо? Какво… какво правиш тук?“, заекна той.
„Дойдох да видя внука си, Александър“, казах с глас, който трепереше, но беше твърд.
Без да чакам покана, го бутнах леко и влязох в апартамента. Вътре, насред всекидневната, стоеше Мария, прегърнала малко вързопче одеяла. И тя пребледня. Погледът ѝ беше смесица от ужас и чиста, неподправена омраза. Зад нея, като тъмна сянка, се появи и Катерина, скръстила ръце пред гърдите си с изражение на ледено презрение.
Никой не каза нищо. Въздухът беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Направих няколко крачки напред, погледът ми прикован в бебето в ръцете на Мария. Тя инстинктивно го притисна по-силно към себе си, сякаш искаше да го скрие от мен.
„Нека го видя“, прошепнах аз.
Сърцето ми спря да бие. Цялата ми вселена се сви до този малък апартамент, до това напрегнато мълчание. Мария бавно, неохотно, разтвори леко одеялото.
И тогава го видях. За първи път. Лицето на моя внук. И замръзнах. Кръвта спря в жилите ми, дъхът заседна в гърлото ми. Замръзнах, когато видях, че внукът ми има най-ярките, пронизващи сини очи, които някога бях виждала. Сини като летен сапфир, като дълбоко езеро.
В нашето семейство, от поколения назад, нямаше никой със сини очи. Нито един. Всички бяхме с тъмни, кестеняви очи – аз, покойният ми съпруг, Александър. Дори в рода на Мария, доколкото знаех, преобладаваха кафявите и зелените нюанси.
Тези очи не бяха наши. Те принадлежаха на някой друг.
Глава 2
Тишината в стаята се превърна във физическо присъствие, тежко и задушаващо. Александър стоеше като вкаменен до вратата, лицето му беше маска на агония. Мария ме гледаше предизвикателно, но в дъното на погледа ѝ се четеше паника. Единствено Катерина изглеждаше невъзмутима, сякаш беше очаквала този момент, дори му се наслаждаваше по някакъв извратен начин.
„Красиви очи, нали?“, просъска тя с глас, студен като лед. „Явно е взел от някой пра-пра-дядо. Генетиката е чудно нещо.“
Думите ѝ прозвучаха фалшиво, отрепетирано. Това не беше спонтанна забележка, а подготвена защитна реч. Всичко в мен крещеше, че това е лъжа. Това не беше генетична случайност. Това беше тайна. Ужасна, съкрушителна тайна, която те тримата пазеха от мен в продължение на шест месеца.
„Александър?“, обърнах се към сина си, гласът ми беше едва чуваем шепот. Търсех в неговите очи отговор, някакво обяснение, дори и най-невероятното. Исках той да се засмее и да каже: „Мамо, какво ти става, разбира се, че е мой син!“. Исках да ме нарече параноична, да ми се ядоса, всичко, но не и това. Не и този поглед на човек, чийто свят се е сринал.
Той не можеше да ме погледне. Очите му шареха из стаята, спираха се на пода, на тавана, навсякъде, но не и върху мен. Това беше неговият отговор. Това беше потвърждението на най-големия ми кошмар.
„Искам да остана насаме със сина си и съпругата му“, казах аз, като се опитвах да вложа в гласа си авторитет, който не притежавах в този момент. Погледнах Катерина право в очите.
Тя се изсмя. Къс, презрителен смях. „Мисля, че няма за какво повече да се говори. Дъщеря ми е уморена, бебето трябва да спи. Достатъчно я разстрои за една вечер.“
„Махай се от тази къща“, казах аз, този път гласът ми беше по-силен. Гневът започваше да измества шока. „Това е домът на моя син.“
„Това е домът, за който аз платих първоначалната вноска!“, отвърна Катерина, думите ѝ бяха като камшик. „Домът, който обзаведох. Така че, ако някой трябва да си тръгва, това не съм аз.“
Погледнах към Александър, очаквайки да защити мен, себе си, честта си. Но той мълчеше. Просто стоеше там, смачкан от тежестта на думите на тъща си, от тежестта на лъжата. В този момент осъзнах мащаба на капана, в който беше попаднал. Той не беше просто емоционално изнудван, той беше и финансово зависим. Дългът му не беше само към банката. Беше към тях.
„Разбирам“, казах тихо. Поражението имаше вкус на пепел. „Разбирам всичко.“
Обърнах се, без да поглеждам повече нито към бебето, нито към тях. Тръгнах към вратата като в сън. Всяка стъпка беше мъчителна. С ръка на дръжката, спрях и се обърнах за последно. Погледът ми се срещна с този на Мария. В нейните очи видях триумф, но и нещо друго – страх. Дълбок, всепоглъщащ страх. Тя беше спечелила тази битка, но знаеше, че войната тепърва предстои.
„Това няма да свърши така“, прошепнах, повече на себе си, отколкото на тях.
Слязох по стълбите, не можех да чакам асансьора. Трябваше да се движа, иначе щях да се разпадна. Студеният нощен въздух ме удари в лицето, но не можа да прогони треската, която ме разтърсваше отвътре. Как е възможно? Как моят син, моето момче, което отгледах с толкова любов, което учих да бъде честен и достоен, можеше да участва в такава измама?
През целия път към дома в главата ми се въртяха хиляди въпроси. Откога е знаел? Дали е знаел преди раждането? Дали го е приел доброволно, или е бил принуден? Кой е бащата? Защо са решили да го скрият? Парите на Катерина бяха очевидна част от уравнението, но трябваше да има и нещо повече.
Прибрах се в празния си апартамент, който изведнъж ми се стори огромен и пуст. Седнах в креслото, в което толкова пъти си бях представяла, че ще гушкам внука си, и се втренчих в тъмнината. Не плаках. Сълзите бяха заседнали някъде дълбоко в мен, превърнати в буца от болка и гняв.
Прекарах нощта будна, прехвърляйки в ума си всеки разговор, всяка среща, всеки поглед от последните две години. Откакто Мария се беше появила в живота на Александър. Спомних си колко бързо се развиха нещата. Среща, годеж, сватба – всичко в рамките на година. Спомних си как Катерина винаги беше наоколо, един вездесъщ контрольор, който организираше всичко – от избора на ресторант за сватбата до цвета на стените в новия им апартамент. Александър изглеждаше щастлив, но и някак… укротен. Изгубил беше част от искрата си, от онази лека арогантност, която го правеше толкова чаровен.
Спомних си и един конкретен случай, около година преди сватбата. Бяхме на семейна вечеря. Александър спомена, че обмисля да напусне работата си и да започне собствен бизнес с един приятел. Имаше страхотна идея, беше подготвил бизнес план, очите му горяха от ентусиазъм. Катерина го попари с няколко ледени изречения. „Глупости. Сигурната работа е най-важна, особено когато създаваш семейство. Рисковете са за глупаците.“ Мария веднага я подкрепи. Два дни по-късно Александър ми каза, че се е отказал от идеята. Тогава си помислих, че просто са го убедили да бъде разумен. Сега разбирах, че това е било началото на неговото пречупване.
Към сутринта, когато първите лъчи на слънцето пропълзяха през прозореца, взех решение. Нямаше да се предам. Нямаше да им позволя да ме изтрият от живота на сина ми и от живота на това дете, което, независимо чия кръв носеше, беше родено в моето семейство. Щях да разбера истината. Цялата истина. И щях да се боря за сина си. Трябваше да го измъкна от тази паяжина от лъжи и зависимости, в която го бяха оплели.
Първата ми стъпка беше ясна. Трябваше ми съюзник. Някой, на когото имам пълно доверие, някой умен и дискретен. Взех телефона и набрах номера на Борис. Моят стар приятел, пенсиониран адвокат, мъж с остър ум и още по-остър език. Той беше единственият човек, на когото можех да разкажа тази лудост.
„Борисе, аз съм, Елена. Събудих ли те? Имам нужда от помощ. Случи се нещо ужасно.“
Глава 3
Борис пристигна след по-малко от час. Донесе кутия с любимите ми сладкиши, жест, който показваше колко добре ме познава. Той беше от онзи рядък тип приятели, с които можеш да не се виждаш с месеци, но когато се срещнете, разговорът продължава оттам, откъдето е спрял. Вдовец от няколко години, той беше посветил пенсионерските си дни на градинарство, четене на исторически романи и решаване на кръстословици. Но аз знаех, че под спокойната му външност все още се криеше острият ум на един от най-добрите адвокати по семейно право в града.
Направих кафе и докато кухнята се изпълваше с аромат, аз му разказах всичко. Думите се изливаха от мен хаотично, прекъсвани от задавени ридания. Разказах му за шестте месеца чакане, за стената от извинения, за снощното ми посещение, за паниката в очите на Александър и ледения триумф в погледа на Катерина. И накрая, за най-съкрушителното – за сините очи на бебето.
Борис ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му беше непроницаемо, само лекото присвиване на очите му издаваше концентрацията, с която поглъщаше всяка моя дума. Когато свърших, в кухнята настана тишина, нарушавана само от тиктакането на стенния часовник.
„Елена, това, което описваш, е повече от семеен конфликт. Тук мирише на измама и манипулация от много висок ранг“, каза той накрая, гласът му беше спокоен и аналитичен. „Катерина държи сина ти в желязна хватка. Финансова, емоционална, всякаква. Тя е режисьорът на този театър.“
„Но защо, Борисе? Защо Александър би се съгласил на това? Да отглежда чуждо дете и да лъже собствената си майка?“
„Страх. Срам. Може би дори любов“, отвърна той. „Не подценявай силата на една жена да убеди един мъж в неща, които противоречат на здравия разум. Може би Мария му е разказала някаква покъртителна история. Може би го е заплашила, че ще го напусне. А може би… може би той е знаел от самото начало и се е съгласил, защото я обича и е искал да я предпази.“ Борис въздъхна. „Има и друг, по-неприятен вариант. Възможно е да не е знаел до раждането. И тогава е бил изправен пред свършен факт. Представи си шока. И тогава се появява Катерина с нейния дебел портфейл и готово решение – ‘Ще мълчиш, ще приемеш детето, ще живеете добре, но по моите правила. А майка ти не трябва да знае нищо, защото тя ще разруши всичко’.“
Думите му бяха болезнено логични. Всяка една от тях се забиваше като треска в съзнанието ми. Особено последната част. Да, те щяха да ме видят като заплаха. Защото аз никога не бих приела такава лъжа.
„Какво да правя?“, попитах с отчаян глас. „Чувствам се напълно безсилна. Те са се barricдирали в онази къща, а аз съм вън.“
„Първо, трябва да спреш да мислиш емоционално и да започнеш да мислиш стратегически“, посъветва ме Борис, а в очите му проблесна старата адвокатска искра. „Ти имаш права. Законът ти дава право на лични контакти с твоя внук. Това е нашата входна точка.“
„Но той не е мой внук, Борисе! Поне не по кръв.“
„Това е въпрос на доказване. Засега, юридически, той е син на твоя син, роден по време на брака им. Презумпцията за бащинство е на ваша страна. Можем да заведем дело за определяне на режим на виждане.“
Самата мисъл за съдебни дела, за адвокати, за публично излагане на семейната ни драма ме ужаси. „Не искам да съдя сина си.“
„Няма да съдиш него. Ще съдиш нея. И чрез нея ще окажем натиск върху цялата им система. Те разчитат на това, че ти ще се свиеш от срам и болка и ще се откажеш. Не трябва да им доставяш това удоволствие. Трябва да им покажеш, че няма да се откажеш.“ Борис се наведе напред. „Но преди това трябва да съберем информация. Трябва да разберем кой е истинският баща. Това е ключът към всичко. Знаейки кой е той, ще разберем какъв е залогът и каква е силата, срещу която се изправяме.“
„Как да го разбера? Да наема частен детектив?“
„Не, в никакъв случай. Това е шумно, скъпо и рисковано. Ако те разберат, ще го използват срещу теб в съда. Ще те изкарат обсебваща и психически нестабилна. Трябва да бъдем по-умни.“ Той се замисли за момент. „Мария има ли братя или сестри?“
Въпросът ме изненада. „Да, има по-малка сестра. Лилия, мисля, че се казва. Студентка е, виждала съм я само веднъж, на сватбата. Изглеждаше свястно момиче, съвсем различна от Мария и Катерина.“
„Отлично“, каза Борис. „Младите хора често имат съвест, която все още не е напълно заглушена. Тя може да бъде нашето слабо звено в тяхната защита. Трябва да намериш начин да се свържеш с нея. Небрежно, неофициално. Без да я плашиш. Просто да поговорите.“
Идеята ми се стори плашеща, но и обещаваща. Лилия. Да, спомнях си я. Тихо момиче с тъжни очи, което стоеше встрани от цялата сватбена суматоха, сякаш не беше част от нея.
„Има още нещо“, продължи Борис. „Трябва да се опиташ да говориш с Александър. Насаме. Не по телефона, те със сигурност го контролират. Трябва да го срещнеш някъде извън дома му. Пред офиса му, например. Трябва да му кажеш само едно нещо: че го обичаш, че си на негова страна, независимо от всичко, и че искаш да му помогнеш. Не го обвинявай. Не го нападай. Просто му покажи, че има изход и че ти си там за него.“
Това щеше да е най-трудната част. Да потисна собствения си гняв и болка и да му предложа безусловна подкрепа. Но Борис беше прав. Александър беше жертва, също като мен. Може би дори по-голяма. Аз бях загубила внук, когото никога не бях познавала. Той беше загубил себе си.
Когато Борис си тръгна, се почувствах една идея по-силна. Вече нямах чувството, че потъвам. Имах план. Имах посока. Първо – Лилия. Трябваше да разбера къде учи, какво следва. Социалните мрежи бяха добро начало. Второ – Александър. Трябваше да го хвана в момент, в който е уязвим и далеч от зоркия поглед на тъща си.
Войната беше обявена. Може и да нямах парите и властта на Катерина, но имах нещо, което тя никога нямаше да притежава – любовта на една майка, която е готова на всичко, за да спаси детето си.
Глава 4
Следващите няколко дни преминаха в трескаво планиране и проучване. Чувствах се като шпионин в собствения си живот. Първата ми цел беше Лилия, по-малката сестра на Мария. С известно усилие и помощта на дъщерята на моя приятелка, която беше по-веща в дебрите на социалните мрежи, успях да я открия. Профилът ѝ беше скромен, не като този на Мария, който преливаше от снимки на луксозни почивки, скъпи вечери и маркови дрехи – всичко платено, разбира се, с парите на Александър или на родителите ѝ. Лилия публикуваше предимно снимки на книги, на университетския кампус и на котката си. От информацията стана ясно, че учи литература в университета.
Реших да действам. Идеята да я причакам пред университета ми се стори твърде агресивна. Трябваше ми по-фин подход. В един от постовете си тя споделяше статия от литературен фестивал, който щеше да се проведе в края на седмицата в една от големите градски библиотеки. Това беше моят шанс.
През това време опитите ми да се свържа с Александър удряха на камък. Телефонът му беше изключен или директно ми затваряше. Явно заповедта на Катерина беше да се прекъсне всякакъв контакт. Болката от това отхвърляне беше остра, но се опитвах да не я показвам, дори пред себе си. Той беше под натиск. Трябваше да си го повтарям постоянно.
В събота следобед отидох в библиотеката. Беше пълна с млади хора, атмосферата беше оживена и артистична. Чувствах се малко не на място, но мисълта за целта ми даваше сили. Обикалях между щандовете с книги, преструвайки се на заинтересувана, докато очите ми шареха из тълпата. И тогава я видях. Седеше на един от задните редове, слушайки лекцията на известен писател. Беше сама, облечена семпло, с големи очила, които ѝ придаваха сериозен вид.
Изчаках края на лекцията. Когато хората започнаха да се разотиват, аз се приближих към нея.
„Извинете, Вие трябва да сте Лилия?“, попитах възможно най-меко.
Тя се обърна и ме погледна изненадано. В първия момент не ме позна. После в очите ѝ се появи паническа нотка. „Да. А Вие сте… майката на Александър, нали?“
„Елена. Приятно ми е“, казах и протегнах ръка. Тя я пое колебливо. Ръката ѝ беше студена.
„Какво правите тук?“, попита тя, оглеждайки се нервно, сякаш очакваше всеки момент отнякъде да изскочат сестра ѝ и майка ѝ.
„Интересувам се от литература“, излъгах аз. „А и се надявах да Ви видя. Исках да поговоря с Вас за нещо.“
„Не мисля, че е добра идея“, каза тя бързо и се опита да си тръгне.
„Моля те“, спрях я аз, като този път в гласа ми се прокрадна нотка на отчаяние. „Само пет минути. Няма да говоря за… тях. Искам да говоря за теб.“
Това я накара да спре. Погледна ме с любопитство. „За мен?“
„Да. Видях в профила ти, че учиш литература. Аз също съм завършила това. Преди много, много години“, усмихнах се леко. „Исках да те питам как е в университета в днешно време. Какви автори четете?“
Тя се отпусна съвсем леко. Това беше нейна територия, тема, по която очевидно обичаше да говори. Започнахме да си говорим за книги, за любими поети. Видях как напрежението бавно напуска лицето ѝ. Тя беше интелигентно и чувствително момиче, заклещено в семейство, което очевидно не я разбираше.
„Сигурно не ти е лесно“, казах аз в един момент, сменяйки рязко темата. „Да живееш сред… толкова много тайни.“
Лилия замръзна. Цветът се отдръпна от лицето ѝ. „Не знам за какво говорите.“
„Знам, че знаеш, Лилия“, казах тихо. „Видях го в очите ти още на сватбата. Ти не си като тях. И знам, че тази лъжа тежи и на теб.“
Тя мълчеше, но очите ѝ се напълниха със сълзи.
„Не искам да ти създавам проблеми“, продължих аз. „Не искам нищо от теб. Искам само да знаеш, че ако някога ти стане твърде тежко да носиш този товар, ако някога имаш нужда да поговориш с някого, който няма да те съди… аз съм насреща. Можеш да ми се обадиш.“ Бръкнах в чантата си и извадих малко листче, на което предварително бях написала телефонния си номер. Подадох ѝ го.
Тя го погледна, сякаш беше горящо. За миг се поколеба, после бързо го взе и го пъхна в джоба си, без да го поглежда.
„Трябва да тръгвам“, промълви тя и без да каже нищо повече, се обърна и почти избяга.
Гледах я как се отдалечава. Не знаех дали съм успяла. Може би просто я бях уплашила още повече. Но бях посяла семето на съмнението. Бях ѝ показала, че има и друга страна. Сега оставаше само да чакам.
Няколко дни по-късно реших да пристъпя към втората част от плана – срещата с Александър. Знаех, че работи до късно. Офис сградата му беше стъклен гигант в центъра на града. Паркирах колата си на една пряка разстояние и зачаках. Чувствах се нелепо, но нямах друг избор.
Мина седем часът, после осем. Започнах да губя надежда. Точно когато се канех да си тръгна, го видях. Излезе от въртящата се врата, сам. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Костюмът му висеше, сякаш беше с няколко размера по-голям. Вървеше с наведена глава, вгледан в телефона си.
Слязох от колата и тръгнах към него. „Александър!“
Той вдигна глава и ме видя. За миг на лицето му се изписа чист ужас. Огледа се панически.
„Мамо, какво правиш тук? Не можеш да идваш така!“
„Нямам друг начин да говоря с теб. Не ми вдигаш телефона.“
„Зает съм, мамо. Трябва да се прибирам“, каза той и се опита да ме заобиколи.
Хванах го за ръката. „Само пет минути, Алекс. Моля те.“
Той се спря, но не ме погледна. „Няма за какво да говорим. Ти направи своя избор онази вечер.“
„Аз ли? Аз ли направих избор?“, гласът ми се повиши. „Аз не съм тази, която живее в лъжа! Не съм тази, която се е продала за спокойствието и парите на тъща си!“
„Не знаеш нищо!“, извика той, като най-накрая ме погледна в очите. И в тях видях такава болка, такова отчаяние, че гневът ми моментално се изпари.
„Тогава ми обясни“, казах по-меко. „Помогни ми да разбера. Обичам те, Алекс. Независимо от всичко, аз съм твоя майка. Искам само да ти помогна.“
Той поклати глава, а по бузата му се търкулна една сълза. „Не можеш да ми помогнеш. Никой не може. Твърде късно е.“
„Никога не е твърде късно. Кажи ми кой е той, Александър. Кой е бащата на това дете?“
При споменаването на това, той се отдръпна, сякаш го бях ударила. „Спри! Моля те, спри! Ако Мария или майка ѝ разберат, че съм говорил с теб… не знаеш на какво са способни.“
„На какво са способни? Да ти вземат апартамента? Парите? Това ли е, сине? Това ли струва душата ти?“
„Ти не разбираш…“, прошепна той. „Не става въпрос само за пари. Има… има и други неща.“
Точно в този момент телефонът му иззвъня. Той го погледна и пребледня още повече. Беше Мария.
„Трябва да вървя“, каза той панически. „Не ме търси повече. Моля те. Заради мен.“
И преди да успея да кажа каквото и да било, той се обърна и бързо се отдалечи по улицата, почти тичайки. Остави ме сама на тротоара, под студените светлини на града, с повече въпроси, отколкото отговори. Но едно нещо беше ясно. Страхът на сина ми не беше само от Катерина. Имаше нещо друго. Нещо по-голямо и по-опасно. И аз трябваше да разбера какво е то.
Глава 5
След срещата с Александър се прибрах напълно съсипана. Думите му – „Не става въпрос само за пари. Има и други неща“ – кънтяха в ушите ми. Какво можеше да бъде по-лошо от финансовата зависимост и емоционалния шантаж? Картината ставаше все по-мрачна и сложна.
Обадих се на Борис и му разказах за срещата. Той изслуша мълчаливо разтревожения ми разказ.
„Това потвърждава подозренията ми“, каза той накрая. „Тук има елемент на принуда, който надхвърля семейните интриги. Катерина може да е властна жена, но не мисля, че тя е единственият играч. Вероятно е само изпълнител. Трябва да разберем кой дърпа конците.“
„Но как, Борисе? Чувствам, че съм в задънена улица.“
„Трябва да се върнем към източника. Към Мария“, каза той. „Трябва да разровим миналото ѝ. Къде е работила преди да се омъжи за Александър? С кого се е срещала? Кои са били приятелите ѝ? В миналото винаги се крие ключът към настоящето.“
Това беше задача, която изискваше дискретност, която аз не притежавах. „Нямам представа откъде да започна.“
„Остави това на мен“, каза Борис. „Имам стари контакти. Ще направя няколко проверки. Ти се съсредоточи върху това, което можеш да контролираш. Подали сме иска в съда за режим на виждане. Скоро ще получат призовка. Това ще ги раздвижи. Бъди готова за ответен удар.“
Думите му се оказаха пророчески. Седмица по-късно, получих обаждане от непознат номер. Беше адвокатът на Мария. Гласът му беше мазен и самоуверен. Информира ме, че в отговор на моя „неоснователен и злонамерен иск“, те щели да подадат насрещен такъв. Щяха да поискат ограничителна заповед срещу мен, на основание, че съм ги „тормозила“ и съм представлявала „заплаха за спокойствието на малолетното дете“.
Светът ми се срина. Аз, заплаха? Аз, която исках само да прегърна внука си?
„Това е стандартна тактика, Елена“, успокои ме Борис, когато му се обадих разплакана. „Опитват се да те сплашат. Да те изкарат луда и нестабилна. Не се поддавай. В съда ще трябва да докажат твърденията си. А ние ще докажем нашите.“
Но думите им вече бяха нанесли своя удар. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали не прекалявах? Дали не трябваше просто да се оттегля и да оставя сина си да живее живота, който е избрал, колкото и фалшив да е той?
Точно когато бях на ръба на отчаянието, телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. Вдигнах колебливо.
„Ало?“
От другата страна се чу тих, треперещ женски глас. „Госпожо Елена? Аз съм, Лилия.“
Сърцето ми подскочи. „Лилия! Добре ли си?“
„Не съвсем“, прошепна тя. „Можем ли да се видим? Но не някъде, където могат да ни видят. Майка ми и сестра ми… те са много ядосани заради делото. Казаха ужасни неща за Вас.“
„Разбира се. Където и когато кажеш.“
Уговорихме се да се срещнем на следващия ден в едно малко, забутано кафене в другия край на града. Когато пристигнах, тя вече беше там, свита в един ъгъл, с качулка, нахлупена над главата. Изглеждаше ужасена.
Поръчахме чай. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че трябваше да придържа чашата си с две ръце.
„Те ще ме убият, ако разберат, че съм тук“, каза тя.
„Никой няма да разбере. Какво се е случило, Лилия?“
Тя вдигна очи към мен. Бяха пълни със страх и вина. „Не мога повече. Не мога да живея в тази лъжа. Тя ме изяжда отвътре.“ Дълбоко си пое дъх. „Вие сте права. Детето… то не е на Александър.“
Въпреки че го знаех, да го чуя изречено на глас беше като удар в стомаха. „Знаеш ли кой е бащата?“
Тя кимна бавно. „Знам. Името му е Виктор.“
Само име. Нямаше фамилия. Но начинът, по който го изрече, с такъв страх, ми подсказа, че това не е случаен човек.
„Кой е този Виктор?“, попитах аз.
„Той… беше шеф на Мария. Преди да се запознае с Александър. Тя работеше като негова лична асистентка.“ Лилия млъкна за момент, събирайки смелост. „Той е много богат и много… властен човек. Всички се страхуват от него. Има собствен бизнес, голяма строителна компания. Женен е, има деца. Връзката им беше тайна.“
Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат. Богаташ, тайна афера, нежелана бременност.
„Мария е била лудо влюбена в него. Мислела е, че той ще напусне жена си заради нея. Но когато му казала, че е бременна, той… той побеснял. Казал ѝ да се отърве от детето. Предложил ѝ огромна сума пари. Заплашил я, че ако не го направи, ще съсипе живота ѝ, ще се погрижи никога повече да не си намери работа.“
Слушах с ужас разказа на Лилия.
„Мария беше съсипана. И тогава се намеси майка ми. Тя измисли целия план.“ Гласът на Лилия беше изпълнен с презрение. „Тя каза, че това дете е техният златен билет. Че няма да го ‘хвърлят на боклука’. Тогава се появи Александър. Той беше перфектната мишена. Добър, стабилен, малко наивен, от добро семейство. Влюби се в Мария от пръв поглед. Майка ми ги събра. Тя ускори всичко – годежа, сватбата. Александър нямаше представа за нищо. Мислеше, че детето е негово. Дори не се усъмни, когато се роди преждевременно, в седмия месец. Поне такава беше официалната история.“
„А кога разбра той?“, прошепнах аз.
„В деня на раждането. Когато е видял очите на бебето. И тогава те са му казали всичко. Изнудили са го. Казали са му, че ако проговори, ще го съсипят. Ще кажат, че той е знаел от самото начало, че е участвал в измама, за да откраднат дете от богат човек. Че Виктор ще го унищожи, ще го вкара в затвора. А майка ми му припомни за кредита, за парите, които им дължи. Той беше в капан. И се съгласи да мълчи. Да играе ролята на баща, за да предпази себе си и Мария.“
Най-накрая разбрах. Страхът на сина ми не беше просто от скандал. Беше от физическа заплаха, от съсипване. Този Виктор беше опасен.
„Защо ми казваш всичко това, Лилия?“, попитах я тихо.
„Защото това не е правилно. Александър не го заслужава. Вие не го заслужавате. И това бебе… то расте в една огромна лъжа. Виктор дори не знае, че съществува. Майка ми и Мария са се погрижили за това. Те искат да го отгледат като син на Александър, далеч от истинския му баща, но винаги ще имат тази тайна като оръжие, с което да контролират всички.“
Тя бръкна в чантата си и извади малък сгънат лист. „Това е името на компанията му и адресът на офиса му. Не знам какво ще правите с тази информация. Може би нищо. Може би е твърде опасно. Но аз трябваше да Ви я дам. Повече не мога да направя. Моля Ви, не казвайте на никого, че сме се виждали.“
Тя стана, остави няколко монети на масата и си тръгна, без да се обръща. Аз останах сама, стиснала в ръка листчето хартия. То тежеше като камък. Сега знаех името на врага. Виктор. И знаех, че тази битка е много по-голяма, отколкото си представях. Вече не се борех само за правото да виждам внука си. Борех се за душата и свободата на моя син.
Глава 6
Прибрах се у дома със замайващото усещане, че стоя на ръба на пропаст. Информацията, която Лилия ми даде, беше едновременно оръжие и проклятие. Знаех истината, но какво можех да направя с нея? Да се изправя срещу този Виктор беше равносилно на самоубийство. Да я използвам в съда беше рисковано – можеше да взриви всичко и да постави Александър в още по-голяма опасност.
Веднага се обадих на Борис. Когато му разказах за срещата с Лилия и за самоличността на истинския баща, от другата страна на линията настана дълго мълчание.
„Елена, това променя всичко“, каза той накрая, гласът му беше необичайно сериозен. „Името на този човек е добре известно. Виктор не е просто строителен предприемач. Той е човек с огромно влияние, с връзки навсякъде – в полицията, в съда, в политиката. Той е от хората, които не обичат да им създават проблеми. Катерина и Мария играят много опасна игра.“
„Каква игра? Те го крият от него.“
„Точно така. Но си представи какво ще стане, ако той разбере. Един такъв човек няма да остави свой наследник да бъде отглеждан от някакъв финансов анализатор в панелен апартамент, купен с кредит. Той или ще се опита да го вземе, или ще се опита да ги накара да изчезнат. За него това дете не е син, а е проблем. Усложнение, което може да разруши брака му, репутацията му.“
Побиха ме тръпки. „Значи Александър е в реална опасност?“
„Абсолютно. Той се намира между чука и наковалнята. От едната страна са Катерина и Мария, които го изнудват с тайната. От другата е Виктор, който, ако разбере за тази тайна, ще ги унищожи всичките. Синът ти не просто играе роля, той ходи по тънък лед над бездна.“
„Какво да правим, Борисе? Трябва да го измъкнем!“
„Трябва да бъдем изключително внимателни. Не можем да използваме тази информация директно. Но можем да я използваме индиректно.“ Той се замисли. „Трябва да накараме Мария и Катерина да се страхуват повече от нас, отколкото от Виктор. Трябва да им покажем, че знаем. Но не с думи. С действия.“
„Какви действия?“
„Ще поискам ДНК тест в съда. Това е наше законно право. Те ще откажат, разбира се. Но самият факт, че го искаме, ще им изпрати ясен сигнал, че се съмняваме в бащинството. Ще ги накара да се паникьосат. Ще ги принуди да направят грешка.“
Идеята беше брилянтна в своята простота. Не ги обвинявахме директно. Просто задавахме въпрос, на който те се страхуваха да отговорят.
Междувременно, животът на Александър видимо се разпадаше. Веднъж успях да го видя отдалеч, докато чакаше на едно кръстовище. Беше в колата си, говореше по телефона и жестикулираше нервно. Изглеждаше на ръба на нервен срив. Работата му, която винаги е била негова гордост, също страдаше. Научих от общи познати, че е направил сериозна грешка по важен проект и е бил пред уволнение. Финансовият натиск, съчетан с емоционалния тормоз у дома, го смазваше.
Една вечер, късно, на вратата ми се позвъни. Беше той. Изглеждаше така, сякаш не беше спал от дни. Влезе, без да каже дума, отиде до кухнята, наля си чаша вода и я изпи на един дъх.
„Тя иска развод“, каза той с празен глас, без да ме поглежда.
„Кой? Мария?“
Той кимна. „Не, не тя. Майка ѝ. Катерина. Тя е решила. Каза, че съм станал ‘нестабилен’ и ‘ненадежден’. Че не съм добър пример за детето. Че вече не съм им нужен.“
„Как така не си им нужен?“, не разбирах аз.
„Сделката в работата ми, тази, от която зависеше всичко… тя се провали. Загубихме много пари. Вероятно ще ме уволнят. Вече не съм златната кокошка. Не мога да им осигурявам стандарта, който искат.“ Той се изсмя горчиво. „Иронията е, че аз провалих сделката, защото бях разсеян. А бях разсеян заради техните лъжи, заради целия този цирк, в който ме вкараха. Те ме съсипаха и сега ме изхвърлят.“
Най-накрая се беше пречупил. Седна на кухненския стол и зарови лице в ръцете си. Раменете му се тресяха от безмълвни ридания. Седнах до него и го прегърнах. Моето голямо момче, моят силен, успял син, сега беше просто една съкрушена развалина.
„Ще те измъкнем от това, миличък“, прошепнах аз. „Обещавам ти.“
„Как?“, погледна ме той с очи, пълни със сълзи и безнадеждност. „Те ще ме унищожат. Ще кажат, че съм отвлякъл детето. Ще настроят Виктор срещу мен. Аз нямам нищо, мамо. Те ми взеха всичко. Дори апартаментът не е мой, всичко е на нейно име, по настояване на Катерина.“
„Ти имаш мен. И имаш истината на своя страна“, казах твърдо. „И имаме план.“
Разказах му за Борис, за искането за ДНК тест. Видях как в очите му се появи искрица надежда.
„Мислиш ли, че ще проработи?“
„Ще ги накара да се притеснят. А притеснените хора правят грешки.“
На следващото заседание в съда Борис официално внесе искането за назначаване на съдебно-медицинска експертиза за установяване на произход. Адвокатът на Мария скочи като ужилен. Започна да говори за „обида“, за „накърняване на достойнството“, за „психически тормоз“ над майката. Но съдията, опитна жена с проницателен поглед, не изглеждаше впечатлена от тирадата му.
„Господин адвокат, искането на ищцата е законово регламентирано. Имате ли възражения по същество?“, попита тя с леден тон.
„Разбира се, че имаме! Ние категорично отказваме! Няма да позволим детето да бъде подлагано на подобни унизителни процедури заради параноичните фантазии на тази жена!“, извика той.
„Отбележете в протокола, че ответната страна отказва ДНК експертиза“, каза съдията спокойно на секретарката. После се обърна към нас. „Отказът ще бъде взет предвид при постановяване на крайното решение.“
Това беше малка победа, но беше важна. Излязохме от съдебната зала с усещането, че сме обърнали играта. Катерина и Мария, които чакаха в коридора, ни изгледаха с чиста омраза.
Те обаче имаха още един коз в ръкава си, който не бяхме предвидили. Няколко дни по-късно, докато се прибирах от магазина, намерих голям плик, пъхнат във вратата ми. Не беше пощенски плик. Беше доставен лично. Отворих го с разтреперани ръце. Вътре имаше няколко черно-бели снимки, копирани на обикновена хартия.
На тях беше покойният ми съпруг, бащата на Александър. И не беше сам. Беше прегърнал жена, която не бях аз. Снимките бяха стари, отпреди повече от тридесет години. На гърба на една от тях с грозен почерк беше написано: „Не всички в твоето семейство са били светци, нали? Помисли си добре, преди да хвърляш камъни по другите.“
Това беше техният ответен удар. Не в съда. А директно в сърцето ми. Те бяха разровили миналото ми, бяха намерили някаква стара тайна и сега я използваха, за да ме накарат да млъкна. И за миг, само за миг, почти успяха.
Глава 7
Снимките в ръката ми се усещаха като отровни парчета стъкло. Светът се завъртя. Мъжът, когото обичах и за когото вярвах, че познавам, мъжът, който беше починал преди десет години, ме гледаше от пожълтялата хартия, прегърнал друга жена. Болката от предателството, макар и толкова закъсняло, беше остра и неочаквана. Но бързо беше изместена от леден гняв. Как смееха? Как смееха да оскверняват паметта на съпруга ми, да ровят в миналото, за да оправдаят собствените си гнусни лъжи?
Това беше ходът на Катерина. Усещах го. Коварен, мръсен, личен удар, целящ да ме сломи психически, да ме накара да се почувствам лицемерна и да се откажа. Тя не искаше просто да спечели. Искаше да ме унижи.
Показах снимките на Борис. Той ги разгледа внимателно, с безизразно лице.
„Класически шантаж“, каза той. „Опитват се да те изкарат от равновесие, да ти внушат, че и ти имаш какво да губиш. Не се хващай на въдицата.“
„Но това… това е вярно, Борисе“, прошепнах аз, срамът ме задави. „Спомням си този период. Преди повече от тридесет години. Бяхме разделени с мъжа ми за няколко месеца. Беше труден момент за нас. Той имаше… връзка. После се събрахме, простихме си. Никога повече не сме говорили за това. Мислех, че е погребано и забравено.“
„Нищо никога не е напълно погребано, Елена. Особено когато имаш врагове с много пари и малко морал. Те са наели някого, за да те проучи. Да намери слабите ти места.“ Борис ме погледна сериозно. „Въпросът е какво ще правиш сега? Ще им позволиш ли да те уплашат?“
Погледнах отново снимките. Гневът надделя над болката. „Не. Няма. Това е моето минало. Да, не е перфектно. Но то няма нищо общо с настоящето. Няма нищо общо с факта, че те държат сина ми като заложник и отглеждат дете, родено от изневяра, в една огромна лъжа.“
„Точно така“, кимна Борис. „Това е правилният отговор. Игнорирай ги. Дръж се така, сякаш никога не си получавала този плик. Това ще ги вбеси най-много.“
Планът ни с ДНК теста обаче имаше неочакван ефект. Катерина и Мария, притиснати до стената, решиха да променят тактиката. Вместо да продължават да се крият, те решиха да атакуват. И то по най-бруталния начин.
Александър ми се обади една сутрин, гласът му беше едва чуваем. „Мамо, трябва да дойдеш в офиса на адвоката ми. Веднага.“
Когато пристигнах, той беше там, заедно с Борис и млад, енергичен адвокат, когото Борис беше препоръчал за наказателни дела. Александър изглеждаше съсипан.
„Какво има?“, попитах аз, сърцето ми се сви от страх.
„Обвиняват ме“, каза Александър. „Мария е подала жалба в полицията. Обвинява ме в домашно насилие.“
За малко да припадна. „Какво? Но това е лудост! Ти никога не би…“
„Разбира се, че е лудост“, прекъсна ме Борис. „Това е техният ход на отчаянието. Опитват се да го дискредитират, да го превърнат от жертва в насилник. С такова обвинение, искането му за родителски права, дори и частични, отива по дяволите. А ти, като негова майка, ставаш майка на насилник и също губиш всякакви шансове.“
„Тя има медицинско свидетелство“, промълви Александър. „Няколко синини по ръцете. Кълне се, че съм я блъскал по време на скандал.“
„А ти?“, погледнах го право в очите.
„Никога не съм я докосвал, мамо. Кълна се. Скарахме се, да. Казах ѝ, че не мога повече да живея в тази лъжа, че ще кажа истината, каквото и да ми струва. Тя изпадна в истерия. Започна да се удря сама, да крещи… Аз просто си тръгнах. На следващия ден ме чакаше призовка от полицията.“
Светът им беше свят без правила, без морал, без граници. Те бяха готови на всичко.
„Това е добре“, каза изненадващо Борис.
Погледнахме го смаяно.
„Те направиха грешката, която чакахме“, обясни той. „Прекалиха. Едно е да се спори за режим на виждане, съвсем друго е да се фабрикува фалшиво обвинение в престъпление. Това е наказуемо. Сега можем да ги ударим с цялата сила на закона. Ще поискаме пълна проверка, ще намерим свидетели, ще докажем, че лъже. И когато го направим, тя ще изгуби всякакво доверие в съда. Ще изгуби детето.“
Но имаше още един, по-зловещ аспект на този ход.
„Те не го правят само заради съда“, казах аз, осъзнавайки нещо ужасно. „Те го правят, за да изпратят съобщение на Виктор.“
Борис кимна. „Точно така. Ако историята за домашно насилие се разчуе, това ще стигне и до него. И как ще изглежда Александър в неговите очи? Като нестабилен, агресивен мъж, който малтретира жената, родила детето му. Виктор няма да се поколебае да използва своите методи, за да ‘защити’ детето си от такъв човек. Те не просто се опитват да спечелят делото. Те се опитват да накарат Виктор да елиминира Александър от уравнението. Завинаги.“
Стаята се смълча. Мащабът на злото, с което се бяхме сблъскали, беше невъобразим.
В този момент на пълно отчаяние, се случи нещо, на което вече не се надявах. Телефонът ми иззвъня. Беше Лилия. Гласът ѝ трепереше от плач.
„Не мога повече да мълча“, ридаеше тя. „Това, което правят с Александър, е чудовищно. Сестра ми е полудяла. Майка ми е дявол. Аз бях там, когато стана. Чух всичко. Той не я е докоснал. Тя сама си направи синините. Имам… имам запис.“
Дъхът ми спря. „Какъв запис?“
„Когато започнаха да се карат, аз се уплаших. Включих диктофона на телефона си. Просто… инстинкт. Записах целия скандал. Ясно се чува как тя крещи, че ще го съсипе, как се удря. Всичко е там.“
Надежда. Като ярък лъч светлина в най-тъмния тунел.
„Лилия, ти си много смело момиче“, казах аз. „Но знаеш ли какво ще ти струва това? Те ще те се отрекат от теб.“
„Не ме интересува“, каза тя твърдо през сълзи. „Не мога да бъда част от това семейство повече. По-добре да съм сама, отколкото да живея в тази отрова. Ще свидетелствам. И ще ви дам записа.“
Това беше повратната точка. Това беше оръжието, от което се нуждаехме. Не за да отмъстим. А за да се защитим и да разкрием истината.
Срещнахме се с Лилия. Тя ни даде файла. Борис и новият адвокат го прослушаха няколко пъти. Беше кристално ясен. Унищожителен.
„Край на играта за тях“, каза Борис с мрачно задоволство. „Сега ние държим всички козове.“
Но аз знаех, че има още един ход, който трябва да направя. Рискован, може би безумен. Но сърцето ми казваше, че е необходим. Преди да хвърлим бомбата в съда, трябваше да се срещна с източника на целия този хаос. Трябваше да се изправя лице в лице с Виктор.
Глава 8
Решението да се срещна с Виктор беше най-страшното, което бях взимала в живота си. Борис беше категорично против. „Това е лудост, Елена! Този човек е опасен. Не знаеш как ще реагира. Може да обърне всичко срещу теб, срещу Александър.“
Но аз бях непреклонна. „Трябва да го погледна в очите, Борисе. Трябва да разбера с какво си имаме работа. И най-вече, той трябва да чуе истината от мен, а не от Катерина или от някой подкупен полицай. Той е част от това, независимо дали го иска или не. Не можем да го игнорираме.“
Използвах информацията от Лилия и отидох пред лъскавата стъклена сграда, където се помещаваше централата на неговата компания, „Виктор Груп“. Чувствах се малка и незначителна пред този монумент на богатство и власт. Влязох в огромното, облицовано с мрамор фоайе и се приближих до рецепцията.
„Имам уговорена среща с господин Виктор“, излъгах аз с възможно най-уверения глас, на който бях способна.
Младата, перфектно изглеждаща рецепционистка ме погледна снизходително. „Вашето име?“
„Елена. Той ще се сети.“
Тя вдигна телефона, прошепна нещо и след малко ме погледна озадачено. „Личната му асистентка ще слезе да Ви посрещне.“
Очевидно името ми не му говореше нищо, но може би любопитството му беше надделяло. След няколко минути се появи елегантна жена на средна възраст, която ме изгледа от глава до пети и ме поведе към асансьорите. Качихме се на последния етаж, където всичко крещеше за лукс и власт – тихи килими, скъпи картини, панорамна гледка към целия град.
Въведоха ме в огромен кабинет. Зад масивно бюро от тъмно дърво седеше той. Виктор. Беше мъж на около петдесет, с прошарена коса, атлетично телосложение и пронизващи сини очи. Същите сини очи като на бебето. Ударът ме връхлетя с пълна сила. Приликата беше неоспорима.
Той ме изгледа с леко раздразнение. „Нямам спомен да имаме среща. Коя сте Вие и защо си губите моето и Вашето време?“
„Казвам се Елена. Аз съм майката на Александър“, казах аз, като се опитах гласът ми да не трепери.
При споменаването на името на сина ми, в погледа му нямаше и следа от разпознаване. Той просто повдигна вежда.
„Това трябва ли да ми говори нещо?“
„Александър е мъжът, който в момента отглежда Вашия син.“
Изрекох думите бавно и отчетливо. В стаята настана пълна тишина. Лицето на Виктор остана безизразно, но видях как мускулите на челюстта му се стегнаха. Той не каза нищо. Просто ме гледаше с онези ледени, преценяващи очи.
„Не знам за какво говорите“, каза той накрая с равен глас. „Мисля, че сте объркали адреса. Сега, ако обичате, напуснете.“
„Няма да си тръгна, докато не ме изслушате“, казах твърдо. „Знам за връзката Ви с Мария. Знам, че сте ѝ казали да направи аборт. Знам, че не знаете, но тя е родила това дете. Момче е. На шест месеца. Има Вашите очи.“
Той бавно се изправи. Беше висок и внушителен. Обиколи бюрото и застана пред мен. Очаквах да извика, да ме заплаши. Вместо това, той говореше тихо, почти шепнешком, което беше още по-плашещо.
„Вие си играете с огъня, госпожо. Правите много, много голяма грешка.“
„Грешката беше Ваша, господин Виктор. Ваша и на жената, с която сте имали връзка. Моят син беше въвлечен в тази история против волята му. Използваха го. Изнудиха го. А сега се опитват да го унищожат с фалшиви обвинения, само за да запазят мръсната си тайна.“
Извадих телефона си. „Имам запис на скандал между Мария и сина ми. Запис, който доказва, че обвиненията ѝ в насилие са пълна лъжа. Запис, на който тя признава, че детето не е негово. Мога да предам този запис на полицията. Мога да го предам и на медиите. Или на съпругата Ви. Представете си заглавията.“
Това беше моят блъф. Моят отчаян ход. За първи път видях в очите му нещо различно от ледена арогантност. Беше гняв. Но и следа от неувереност.
„Какво искате?“, попита той с прегракнал глас. „Пари?“
„Искам да оставите сина ми на мира“, отвърнах аз. „Искам Вие, Мария и нейната майка да изчезнете от живота му. Искам фалшивите обвинения да бъдат оттеглени незабавно. Искам той да получи развод, без да му бъдат създавани повече проблеми.“
Той се замисли за момент. Гледаше през прозореца към града, който очевидно смяташе за свой.
„А детето?“, попита, без да се обръща.
Това беше въпросът, от който се страхувах. „Детето не е стока за пазарлък. То е невинно същество, озовало се в центъра на тази бъркотия. Какво ще стане с него, ще решат хората, които наистина ги е грижа за него, а не тези, които го използват като оръжие или го смятат за проблем.“
Той се обърна рязко към мен. „Дайте ми 24 часа. Не правете нищо. Не говорете с никого. Ще се свържа с Вас.“
Това не беше молба, а заповед. Кимнах.
„Още нещо“, казах аз, преди да си тръгна. „Ако нещо се случи на мен, на сина ми или на младото момиче, което ми помогна, този запис, заедно с пълната история, ще бъде изпратен на няколко места едновременно. Уредила съм го. Така че не си и помисляйте да решавате проблема по ‘Вашия начин’.“
Излязох от кабинета му с треперещи крака, но с високо вдигната глава. Не знаех дали съм подписала смъртната си присъда, или току-що бях спасила сина си.
Следващите 24 часа бяха най-дългите в живота ми. Не спах, не ядох, само стоях до телефона и чаках. Борис ми се обаждаше на всеки час, притеснен до смърт.
Точно на двадесет и третия час, адвокатът на Александър се обади. „Не знам какво сте направили, госпожо Елена, но се случи чудо. Адвокатът на Мария току-що ми се обади. Оттеглят жалбата за домашно насилие. Съгласни са на развод по взаимно съгласие, без никакви имуществени или финансови претенции. Искат само едно – Александър да подпише декларация, че се отказва от родителски права върху детето.“
Това беше. Виктор беше изпълнил своята част. Беше ги накарал да млъкнат и да се оттеглят. Цената беше Александър да се откаже официално от детето, което никога не е било негово. За сина ми това беше едновременно облекчение и огромна болка. Той се беше привързал към това бебе през тези шест месеца. Но знаеше, че това е единственият изход.
Няколко седмици по-късно всичко приключи. Разводът беше финализиран. Александър се изнесе от апартамента, оставяйки зад гърба си един кошмарен период от живота си. Беше свободен. Но и съкрушен. Беше загубил работата си, дома си и вярата си в хората.
Не чухме повече нищо нито за Мария, нито за Катерина. Те просто изчезнаха. Научих по-късно, че са продали апартамента и са се преместили в друг град. Виктор се беше погрижил да ги отдалечи от себе си. Какво се беше случило с детето, не знаех. Дали го беше признал? Дали им помагаше финансово? Това беше тайна, която той щеше да пази до гроб.
Животът ни бавно започна да се връща към нормалното. Александър си намери нова работа, по-спокойна, в по-малка фирма. Премести се да живее временно при мен. Беше мълчалив и затворен, но виждах как малко по малко раните му започват да заздравяват. Лилия понякога ми се обаждаше. Беше прекъснала всякакви връзки с майка си и сестра си и се опитваше да изгради собствен живот.
Една вечер седяхме с Александър на балкона и гледахме залеза.
„Мисля за него понякога“, каза той тихо. „За малкия. Чудя се дали е добре.“
„Сигурна съм, че е“, отвърнах аз. „И знаеш ли, той не беше твой внук по кръв, но за шест месеца ти беше баща. И това никой не може да ти го отнеме.“
Той ме погледна и за първи път от много време насам видях в очите му лека усмивка. „Права си, мамо. И знаеш ли още нещо? Ти не си баба на това дете. Но ми показа какво означава да се бориш за семейството си. Ти си моят герой.“
Прегърнах го силно. Бяхме загубили много. Бяхме преминали през ада. Но бяхме заедно. И бях върнала сина си. Това беше единствената победа, която имаше значение. Историята с моя внук, който не беше мой внук, беше приключила. Но нашата история, историята на едно семейство, което се изправи пред лъжата и оцеля, тепърва започваше.