Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем…

Когато мащехата ми реши, че е хитро да организира парти в обичания от покойната ми майка дом край езерото, тя нямаше представа, че кармата вече я чака. Аз не се наложи да направя нищо – съдбата се погрижи за всичко по-добре, отколкото бих могла.

Майка ми, Маргарет, почина, когато бях на шестнайсет. Тя ми остави къщата край езерото във Върмонт – място, което бе купила преди да се омъжи за баща ми. За нея това беше повече от имот. Беше нейното светилище, място, което, по думите ѝ, бе спасило духа ѝ, когато животът станеше непоносим.

Като дете прекарвах там безкрайни следобеди. Тя поставяше статива си до водата и рисуваше с меки мазки, докато аз хвърлях камъчета по повърхността. Понякога я питах защо обича това място толкова. „Елена“, каза ми веднъж, потапяйки четката си в синя боя, „тази къща пази всяка добра мисъл, която някога съм имала. Един ден ще пази и твоите.“

Помня едно лято, когато бях на петнайсет. Прекарахме цяла седмица там. Тя ми показа как се правят палачинки с боровинки на стария котлон, а ние ги ядяхме на верандата, докато изгревът блестеше над езерото. Това беше най-щастливото, което някога съм я виждала. Една вечер ми прошепна: „Това място ме запази цяла, когато мислех, че ще се пречупя.“

След смъртта ѝ къщата стана свещена. Оставих я такава, каквато тя я бе оставила – дори възглавницата с бродерията ѝ: „Спокойни води, устойчива душа.“ Не я давах под наем, не я споделях и я пазех ревностно.

Но баща ми се ожени повторно само година по-късно за жена на име Дениз. Всичко у нея изглеждаше лъскаво и кухо. Имаше онази усмивка, която се разтяга широко, докато думите ѝ режат дълбоко. Не обиждаше директно – прикриваше го с меден тон. „Майка ти имаше… толкова прищявчива естетика“, изсумтя веднъж, сякаш „прищявчиво“ беше обида.

Дениз подмени юрганите и картините на майка ми в основната къща със студени мебели, които отговаряха на стерилния ѝ вкус. Това, което най-много ме болеше, не бе стилът ѝ, а постоянните ѝ подигравки към начина на живот на майка ми. На нейните винени вечери чувах приятелките ѝ да се смеят на „хипи градинката с билки“ или на „детинските рисунки“. Стоях в коридора, слушах, и гърдите ми се свиваха от гняв. Но бях млада и мълчах.

Когато навърших двадесет и една и официално наследих къщата край езерото, поставих граници. Казах на баща си:
– Това място е свещено за мен. Никой няма достъп освен мен.

Той кимна, но Дениз само се усмихна и каза:
– Разбира се, скъпа, ще пазим малката приказна къщичка на майка ти.

Начинът, по който го изрече, ме накара да се почувствам сякаш се подиграва.

Всяка година, на годишнината от смъртта на майка ми, отивах до къщата край езерото, за да прекарам деня сама. Носех цветя, седях в тишина или плачех. Това беше най-личният ми ден.

Но онази година, когато завих по чакълестия път, замръзнах. Четири коли бяха паркирани отпред. Отвътре се чуваше смях, музика гърмеше, и разпознах гласа на Дениз.

Погледнах през прозореца. Непознати пиеха в кухнята на майка ми. Някой бе метнал крака си върху бродираната възглавница. А после чух самата Дениз:
– Тя мислеше, че изгарянето на салвия решава проблемите.

Всички избухнаха в смях. Друг глас добави:
– Онези абстрактни рисунки – изобщо какво трябваше да бъдат?

Дениз се изсмя и си наля още вино.

Отдръпнах се, треперейки. Бравите не бяха разбити. Тя бе откраднала ключа ми. По-късно разбрах, че е убедила баща ми да ѝ даде резервния ключ от апартамента ми, под претекст, че ще полива растенията, докато съм в командировка. Тя веднага бе взела ключа за къщата.

Когато я конфронтирах, тя не отрече.
– Елена, драматизираш – каза и щракна с маникюрираните си нокти. – Беше просто малко събиране. Къщата пустееше.

– Открадна от мен – отвърнах остро.

Тя се усмихна хладно. – Заех си. Освен това майка ти не би искала да тънеш в скръб вечно.

Исках да крещя, но вместо това се усмихнах хладно и си тръгнах. Тази нощ се обадих на адвокатката Джулия – стара приятелка на майка ми. Показах ѝ записите от камерите, които бях монтирала година по-рано: Дениз отключваше вратата, гостите ѝ се подиграваха на майка ми, а един дори счупи витраж, изработен от нея. После излязоха и съобщенията. Дениз бе писала на приятелите си:
„Донесете шампанско, парти в хипи-хижата. Няма да разбере – тя прави скръбните си ритуали по-късно. Да видим как са живели полубудалите.“

В съда тези думи решиха съдбата ѝ. Тя бе обвинена в незаконно проникване и кражба, плюс гражданска глоба за нанесени щети. Адвокатката ми осигури ограничителна заповед – Дениз не можеше да се доближава на по-малко от 500 фута до мен или къщата.

Когато баща ми видя записите и прочете съобщенията, нещо в него се пречупи. Два месеца по-късно Дениз си събра багажа и напусна. Той никога повече не я спомена.

Сега къщата край езерото е по-защитена от всякога. Бравите са сменени, охраната е засилена. Тя остава моето убежище – мястото, което ме свързва с нежния дух на майка ми. Всеки път, когато седна край водата на изгрев, чувам гласа ѝ в полъха: „Спокойни води, устойчива душа.“ И знам, че изпълних обещанието си да защитя онова, което тя обичаше най-много.