Колежка случайно видя съпруга ми в кафене с цветя. Реших да отида там и да изясня всичко.
На рождения ми ден съпругът ми дори не ме поздрави, камо ли да ми подари нещо.
Колегите на работа ми устроиха истински празник, но дълбоко в себе си усещах нещо неприятно — мъжът ми така и не се обади.
До вечерта тревогата растеше.
— Видях мъжа ти в едно кафене — каза колежка, снижавайки глас.
— Седи с букет, чака някого…
Без да се замислям, грабнах палтото си и се втурнах към кафенето.
Тичах машинално, сърцето ми биеше лудо.
Ако изневерява… Ако точно на рождения ми ден седи с друга жена…
Влетях вътре и огледах наоколо.
Мъжът ми седеше, а до него…
Този рожден ден ще го помня дълго.
Ето какво се случи 
С Юра сме женени от 25 години и през това време свикнах с особения му подход към подаръците.
Винаги са били… практични.
Чайник, комплект чинии, тостер — Юра изглежда вярваше, че най-добрият подарък за съпругата му е нещо полезно за дома.
Сърдех се, ядосвах се, после се примирих.
Нямаше смисъл да го моля за нещо конкретно — той винаги правеше по своему.
С времето се научих да не очаквам нищо особено.
И тази година не беше изключение.
Навършвах 48.
Обикновено утро: чистене, закуска, работа.
Юра още спеше, когато излязох, затова тихо затворих вратата след себе си.
Денят мина бързо.
Колегите ме поздравиха, подариха цветя, направихме малко парти с торта.
Но дълбоко в мен нещо ме глождеше — Юра не се обади.
Нито съобщение, нито обичайното „Честит рожден ден, Леська“.
Към вечерта тревогата нарасна.
Нещо не беше наред.
— Видях Юра в кафене — заговорнически ми прошепна колежката.
— Седи с цветя, чака някого…
Кафене? Цветя? Той никога не купува цветя просто така.
А и напоследък честите му „задържания на работа“ станаха подозрителни.
Веднъж дори не се прибра цяла нощ, като каза, че е бил при приятел…
Мислите ми се втурнаха в една единствена посока.
Зави ми се свят, дланите ми се изпотиха.
Без да се замисля, хванах палтото и изтичах към кафенето.
Тичах без да мисля, сърцето ми биеше като лудо.
Ако наистина ми изневерява… Ако точно на рождения ми ден е с друга…
Влетях вътре, огледах се.
Юра.
Седи до прозореца, държи букет.
Сам.
Когато ме видя, веднага се изправи и се усмихна.
— Ела тук.
Гневът още ме държеше.
— Значи си тук, седиш спокойно, докато аз съм на работа, и дори не ме поздрави?!
— Почакай, почакай… — спокойно взе ръката ми.
— Исках да те изненадам.
Чаках те да свършиш работа.
Мигнах.
Не вярвах.
— Какво?
Подаде ми кутийка.
Малка, красива, с панделка.
Отворих я.
Златни обеци.
Точно онези, за които мечтаех, но никога не му бях казвала сериозно.
Сълзите ми сами потекоха.
Очаквах най-лошото, а той… той просто ме беше чакал, за да направи този ден специален.
Тази вечер останахме дълго в кафенето.
Говорехме, смеехме се.
За пръв път от много време говорехме не за задължения и битовизми, а просто един с друг.
Този рожден ден ще го помня завинаги.