Дъщеря ми и зет ми загинаха преди две години — но един ден внуците ми извикаха: „Бабо, виж! Това са мама и тате!“

Джорджия прекарала деня на плажа с внуците си, когато техният свят внезапно се преобърна. Докато сочеха към близкото кафене, момчетата извикаха думи, които накараха сърцето ѝ да замръзне — думи, които промениха всичко.

Зад една маса седеше двойка, поразително приличаща на Моника и Стефан — дъщерята и зетят на Джорджия, загинали преди две години.

Скръбта ни променя по начини, които не можем да си представим. Понякога е тиха, постоянна болка, а понякога идва като удар право в гърдите.

Онази сутрин, в собствената си кухня, държейки анонимно писмо, Джорджия почувства странна смес от ужас и надежда. Пръстите ѝ трепереха, докато четеше отново петте думи, които преобърнаха целия ѝ свят:
„Те всъщност не са си отишли.“

Белият лист пареше в ръцете ѝ. Тя мислеше, че е успяла да се примири със загубата, че е изградена стабилност за внуците си — Андрей и Петър — след смъртта на Моника и Стефан. Но това писмо показа колко дълбока е раната, която никога не е заздравяла.

Бяха минали две години от катастрофата. Джорджия си спомняше как децата отново и отново питаха кога ще се върнат мама и татко. Тя се опитваше внимателно да им обясни, че родителите им няма да се върнат, но че тя винаги ще е до тях.

И ето — след всичко преживяно — писмо, твърдящо, че Моника и Стефан са живи. То я остави без покой, с чувство, че земята се разтваря под краката ѝ.

— Те… наистина не са си отишли? — прошепна тя и се отпусна на стола. — Каква жестока шега е това?..

Вече бе готова да го смачка и изхвърли, когато телефонът иззвъня.

Обаждането беше от банка — служител ѝ съобщи, че е извършено плащане по стара карта на Моника. Карта, която Джорджия бе оставила активна като спомен.

— Това е невъзможно… — прошепна тя. — Картата лежи в чекмеджето вече две години. Никой не я е пипал…

Веднага се свърза с поддръжката.
— Добър ден, с вас говори Борис. С какво мога да помогна?
— Здравейте. Бих искала да проверя последната транзакция по картата на дъщеря ми.
— Разбира се. Кажете първите шест и последните четири цифри от картата и каква ви е връзката с титуляра.
— Аз съм нейната майка. Тя… загина преди две години. Аз уреждам нейните дела.

Настъпи кратко мълчание, а после гласът отсреща каза със съчувствие:
— Много съжалявам, госпожо. Не виждам активни плащания по физическата карта. Става дума за виртуална карта, свързана с този акаунт.
— Виртуална карта? Но аз никога не съм активирала такава!
— Такава карта може да е била създадена предварително и да работи независимо, ако не е деактивирана. Искате ли да я блокирам?
— Не… само ми кажете кога е активирана.
— Седмица преди датата на смъртта, която сте подали в досието.

По гърба ѝ премина студена тръпка.
— Благодаря, Борис. Това ми стига.

По-късно се обади на своята приятелка Ела и ѝ разказа за писмото и странното плащане.
— Това е невъзможно! — възкликна Ела. — Сигурно е грешка!
— Или някой иска да повярвам, че Моника и Стефан са живи… Но защо?

Сумата беше дребна — около 2300 рубли, платени в местно кафене. Една част от нея искаше да отиде и да провери. Другата се страхуваше от истината.

Реши да изчака до уикенда. Но онова, което се случи в събота, промени всичко.

Децата поискаха пак да отидат на плажа, а тя се съгласи. Ела също дойде, за да помогне. Море, вятър, детски смях… Изглеждаше, че всичко най-сетне е спокойно.

Докато Джорджия показваше на Ела писмото, внезапно се чу вик:
— Бабо, гледай! — извика Андрей, дърпайки Петър за ръката и сочейки към кафенето. — Това са мама и татко!

Сърцето ѝ спря. На трийсетина метра от тях седеше жена с позната осанка, до нея — мъж, който изглеждаше като копие на Стефан.

— Ела, остани с децата — каза Джорджия, треперейки. — Ще се върна веднага.

Тя предупреди внуците:
— Не мърдайте оттук, ясно ли е?

После се запъти към кафенето.

След няколко минути двойката стана и тръгна по тясна пътека, обсипана с цветя. Джорджия тръгна след тях. Движенията, походката, начинът, по който си говореха — всичко ѝ беше до болка познато.

Тогава чу гласа на мъжа:
— Това е рисковано, Емилия. Но нямахме избор.

Емилия? Защо я нарече така?

— Знам — отвърна жената. — Но ми липсват децата… особено момчетата.

Джорджия усети как коленете ѝ омекват.
Ти ли си…? Но защо? Защо ги изостави?

Когато двойката влезе в малка къща, обрасла с цветя, тя извади телефона си и набра 112. Разказа на дежурния за невъзможната ситуация. После се приближи и натисна звънеца.

След секунди вратата се отвори.

На прага стоеше тя.
— Мамо?.. — прошепна Моника, пребледняла. — Как ме намери?

Зад нея се появи Стефан. А в далечината вече се чуваха полицейски сирени.

— Как можахте? — извика Джорджия. — Как можахте да изоставите собствените си деца? Знаете ли какво преживяхме всички ние?

Когато пристигнаха полицаите, внимателно изслушаха всички.

Моника и Стефан — които сега се представяха като Емилия и Антон — започнаха да разказват през сълзи:
— Бяхме отчаяни — каза Моника. — Задлъжняхме, колектори ни заплашваха. Искахме само децата да са в безопасност.
— Те започнаха да ни преследват, — добави Стефан. — Решихме, че единственото решение е да инсценираме катастрофата и да изчезнем.
— Напуснахме града, сменихме имената си. Но не можех да спра да мисля за момчетата — затова наехме този дом, за да ги виждаме поне отдалеч.

Джорджия слушаше, стиснала ръце. Разбираше страха им, но сърцето ѝ се късаше от болка и гняв.

Тя изпрати съобщение на Ела, която пристигна след половин час с децата.

— Мамо! Тате! — извикаха те, впускайки се в прегръдките им. — Знаехме, че ще се върнете!

Моника се разплака, прегръщайки ги силно.
— Скъпи мои… простете ни…

Полицията им позволи кратка среща, след което ги отведоха.
— Съжалявам, госпожо — каза един от полицаите. — Но те са нарушили закона и ще носят отговорност.
— А децата ми? — прошепна Джорджия, гледайки как лицата им отново се изпълват със страх. — Как ще им обясня всичко това?
— Това ще решите вие — отвърна офицерът меко. — Но истината винаги излиза наяве.

Късно през нощта, след като приспа децата, Джорджия седна сама в хола. На масата лежеше писмото.

Тя го прочете отново:
„Те всъщност не са си отишли.“

Тя така и не разбра кой го беше изпратил. Но това беше истина. Моника и Стефан не бяха изчезнали — те бяха избрали да избягат.

А това, помисли си Джорджия, боли дори повече, отколкото да ги беше загубила завинаги.

— Не знам дали мога да ги предпазя от болката… — прошепна тя, — но ще направя всичко, за да са в безопасност.

И понякога, когато си спомня тази история, се пита:
Трябваше ли да звъня в полицията? Или трябваше просто да им позволя да живеят така, както са избрали?

А вие как мислите? Постъпих ли правилно? Какво бихте направили на мое място?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *