„Без нож не може да оцелееш“: Историята на 16-годишния Валентин, който расте сам на улиците

Шестнадесетгодишният Валентин живее в софийския квартал „Христо Ботев“, където носенето на нож е не просто навик, а въпрос на оцеляване. Докато майка му мие чинии в ресторант, той скита из улиците, събира кабели, продава метали и дължи пари на лихвари.

Репортажът на Стоян Георгиев за bTV разкрива суровата реалност зад поредицата от нападения с ножове между деца в столицата.

Насилието между деца в София
Седмицата започна с побой над прокурора Иво Илиев от Софийската градска прокуратура. Ден по-рано – на 19 октомври – 15-годишно момче намушка и уби свой връстник в софийски мол. Няколко дни след това друго дете нападна с нож ученик в 94-то училище в квартал „Христо Ботев“.

На този фон Валентин споделя, че за тях в гетото носенето на нож е нещо обичайно:

„Аз си носим с мене, защото вечерно време, ако се прибирам аз, ми скачат по четирима-петима души и е опасно с тебе да нямаш нищо“, разказва момчето пред камерата на bTV.

Живот между дългове и страх
Валентин живее с майка си и двамата си братя в една стая, едва на три километра от площад „Народно събрание“.
„Аз съм в един ресторант. Мия чинии. За прехраната стигат“, казва майката Светла.

И трите ѝ деца не ходят на училище.

„Ходят в 106-о, ама спреха. Бият ги. Не искат да ходят. Големите от седми-осми клас ги бият и не искат да ходят. Аз кво да правя, като не искат да ходят, аз няма да си пускам децата да ми ги трепят“, обяснява тя.

Денят на Валентин започва с мисълта как да върне дълг към лихвари.

„Ще ходя да намеря 50 лева – да ги дам на хората. На едни хора трябва да ги дам“, казва той.

„Бой“, ако не върнеш парите

Момчето разказва как си изкарва прехраната:

„Намираме месинг, жици, намираме акумулатори, други работи, горим месинг, отиваме и го връщаме. И взимаме пари.“

А ако не успее да върне дълга? Отговорът е кратък:

„Бой.“

По думите му това му се е случвало „много пъти“.

Хроничните кражби и липсата на институции
Ваня Христова, управител на магазин в квартала, потвърждава, че кражбите са ежедневие:

„Отивам – нося им от камерите снимки как крадат – хващат ги. Специално за него не съм пускала жалба, защото от него ми е писнало и най-редовно го гоня.“

Според нея полицията намира извършителите, образува се досъдебно производство, но после всичко се прекратява:

„Отива в прокуратурата и прокуратурата, без да чете, връща поради неизвестен извършител. Досъдебното е прекратено.“

Тя е категорична:

„Нямаме прокуратура, нямаме нищо. Просто това е най-нещастната държава, в която можем да живеем.“

„Израснах тук, но сега ме е страх“

Жена, родена в квартал „Христо Ботев“, пожелала да остане анонимна, споделя:

„Неработещите институции, липсата на работеща съдебна система, липсата на реакция на социалните, на училището, което всички тези деца просто не посещават, прави новите поколения в маргиналните квартали все по-изключени от обществото и все по-проблемни.“

Тя добавя с горчивина:

„Най-тъпото е, че аз съм родена в този шибан квартал. Знаете ли защо не искам да кажа нищо? Защото се срамувам от себе си, че станах расист на 50 години и ме е срам от себе си, защото аз съм учила с тези хора. А сега децата ми ги е страх да излязат.“

„Краднал съм, ама съм спрял“
Валентин признава, че е крадял, но твърди, че вече е оставил това зад себе си:

„Краднал съм – да, признавам си. Снимайте, краднал съм. Признавам си го, ама съм спрял с тия кражби. Парите ходя да си ги изкарвам с честен труд.“

Той усеща, че хората го гледат с подозрение заради етническия му произход:

„Кофти е. Все едно винаги си посочен, че си виновен.“

„И това те тормози?“ пита репортерът.
„Да.“
„И кара ли те и ти да ги мразиш?“
„Да. Какво да говорим – ще ми вдигне нервите и трябва да стане бой.“

Сам срещу света
Днес Валентин отново трябва да намери 50 лева, за да върне на лихварите. Той е сам. Оцелява сам. И няма избор.

Репортажът на Стоян Георгиев за bTV показва жестоката истина за децата от маргиналните квартали – деца, които не носят ножове, за да нападат, а за да оцелеят в свят, в който институциите не работят, а обществото ги е изоставило.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *