Цял живот беше работила на полето, отгледала три деца, а сега домът ѝ беше тих. Децата пораснаха, заминаха в града …

В едно малко село живееше баба Мария. Цял живот беше работила на полето, отгледала три деца, а сега домът ѝ беше тих. Децата пораснаха, заминаха в града, всеки със своя живот. Звъняха ѝ, пишеха ѝ, но рядко се връщаха.
А тя чакаше. Всяка вечер палеше лампата на прозореца — “да знаят, че има при кого да се върнат”, казваше тя.

Веднъж през зимата вратата се почука. Когато я отвори, на прага стоеше най-малкият ѝ син, с капчици сняг в косата и плах поглед.
„Мамо… просто ми стана студено.“

Тя нищо не каза. Само го прегърна — така силно, както се прегръща цял живот. И двамата знаеха, че студът беше не навън, а вътре в него.

Тази нощ лампата на прозореца светеше по-топло от всеки огън.
Понякога най-голямото спасение не е думи, не е подарък, не е обяснение.
Понякога е просто да има кой да те чака.