Съпругът ѝ трийсет години смяташе, че е наивна глупачка. Но на юбилея си тя му поднесе подарък, от който всички гости онемяха…

Раздел 1. „Ръчно плетените чорапи“ така и не пристигнаха

Когато Лида вдигна капака на кутията, вътре нямаше нито плед, нито риза, нито онази глупава чаша с надпис „На най-добрия съпруг“. Вътре лежеше папка — дебела, синьо-бордова, с прозрачен капак и внимателно подредени документи. Най-отгоре — плик.

Гостите, очакващи нещо мило и битово, се спогледаха. Михаил също присви очи — той не обичаше документи. Особено когато се появяваха неочаквано.

— Какво е това? — опита се да го обърне на шега. — Пак ли твоите рецепти, Лидо?

— Не, Миша — отвърна тя, този път без усмивка. — Това са документи.

Той се изсмя:

— Е, почва се… Пенсии, субсидии, все едно и също. Лидочка, сериозно ли реши да ме занимаваш с това точно на юбилея ми?

— Не — каза тя спокойно. — Реших да те запозная.

Разговорите утихнаха. Някои млади вече се канеха да стават за танци — и застинаха. Роднините, които трийсет години бяха слушали Михаил да казва: „Е, тя е проста, селска жена, но поне е добра“, се наведоха напред.

Лида взе плика.

— Това е моето малко „пак чорапи“, както обичаш да казваш — произнесе тя вече по-високо. — Само че този път — в твой стил. С факти.

По лицето на Михаил премина раздразнение — онова кратко, което мъжете крият зад шеги: „Хей, не излизай от ролята си, аз друга не съм поръчвал.“

— Лида — предупреди я той, — имаме празник. Тук са мама, внуците…

— Точно затова избрах днес — кимна тя.

Раздел 2. Трийсет години „глупачка“ — не напразно

— Приятели — обърна се Лида към гостите, а в гласа ѝ прозвуча увереност, която никой не бе чувал преди, — повечето от вас ме познават само като „жената на Михаил“. Някои — като „жената, която пече добре“ и „която търпи характера на мъжа си“. Така, нали, Миша?

По залата премина неравна вълна от смях. Няколко жени отместиха поглед — засрамиха се от собствения си смях в миналото.

— Той обичаше да казва — продължи Лида, — че нямам нито ум, нито диплома. Че разбирам от къща и хора, но не и от сериозни неща. Че съм „обикновена“. Че „такива като мен — колкото щеш“. И това звучеше трийсет години. Понякога пред гости. Понякога — пред децата.

— Лида, аз се шегувах! — не издържа Михаил. — Нима си се обидила след толкова време?

— Не — отвърна тя спокойно. — Просто помня след трийсет години.

Тя вдигна първия лист от папката.

— Винаги си се смеел, че не съм завършила университет. Така е — родих по-рано, отколкото планирахме, нямаше пари, ти работеше на три смени, а аз гледах децата. Такава беше съдбата ми. Но… — направи пауза, — преди десет години, когато замина на работа в друг град и беше сигурен, че тук само плета чорапи, аз записах задочно обучение. И не просто го завърших — с отличие. Специалност „Финанси и кредит“.

В залата се чу възклицание.

— Лида! — извика племенницата. — Сериозно ли?

— Да, — кимна тя. — Имам диплома. Просто не съм я показвала. Знаех, че ще кажеш: „На кого му е нужно това?“ А на мен ми беше нужно.

Тя извади червената книжка с герба и я сложи пред него.

— Аз… — Михаил се обърка. — Защо не ми каза?

— Защото щеше да се присмееш. Щеше пак да кажеш „глупачка“. Щеше да кажеш, че „една хартийка нищо не значи“. А аз не исках да споря. Исках да действам.

Раздел 3. Парите, които „се появяваха сами“

— Да продължим — каза тя, прелиствайки няколко страници. — Помните ли вилата, която Миша обичаше да показва и да казва: „Купих я за жена си, да си сади ягоди“?

Няколко роднини се засмяха — всички помнеха това. Михаил често се шегуваше: „Аз се трепя, а тя копае в пръстта.“

— Тази вила не беше купена с негови пари — каза Лида. — А с моите. С парите, които спестявах от допълнителни работи, докато той „развиваше бизнеси“. Ето — договорът за покупко-продажба. На мое име.

Михаил се намръщи.

— Но аз…

— Не, Миша — прекъсна го тихо. — Тогава беше изгубил всичко със „съдружника“ си. Пари нямаше. Но вилата се появи. И ти разказваше на всички, че е твоя заслуга. Аз не спорих. Нали си мъж. Нека бъде твоя.

Тя извади следващ документ.

— Магазинът „Уют“ на ъгъла — и той е на мое име. Аз го отворих с приятелка. Година го държах сама, докато ти ми се смееше: „Играеш си“. А когато започна да носи печалба, ти каза: „Ние го отворихме“. И тогава пак не спорих.

Гостите мълчаха. Особено онези, които винаги мислеха, че „Михаил е голям мъж, всичко прави за семейството“.

— И трето — нашият дом. Този, за който обичаш да казваш „Аз го построих“. Този, в който твърдиш, че „аз живея при теб“. Този, с който ме плашеше: „Ще те изгоня при сестра ми“. Е, Миша — този дом е мой. От осем години.

В залата се възцари звънка тишина.

Раздел 4. Как го надхитри

— Осем… какво? — едва произнесе Михаил. — Лида, какво…

— Преди осем години, — каза тя ясно, — имаше история с Таня от счетоводството. Мислеше, че не знам. Шегуваше се, че съм проста и нищо не разбирам. Но аз разбирах. Само гледах. И когато заплаши, че ще продадеш къщата, за да „започнеш начисто“, реших да се защитя. Тихо, без скандали, чрез брачен юрист. Подписах всичко, докато ти беше в командировка. Не те излъгах — просто не казах. Ако бях казала, щеше да направиш буря и пак да стане по твое.

— Лида… — той почервеня. — Как можа? Нали сме семейство! Това е… мое!

Семейни игри

— Семейство е, когато се пазите взаимно — отвърна тя спокойно. — А ти трийсет години ме правеше на глупачка. Заплашваше ме, ако „много говоря“. Казваше: „Не философствай, жена си“. Говореше пред всички, че „не съм донесла и стотинка в къщата“. Аз мълчах. Преструвах се, че не забелязвам. Но записвах.

Тя извади стар диктофон.

— Тук са твоите „шеги“ от последните петнайсет години. Как си ме унижавал пред приятели. Как си казвал, че „можеш да намериш по-добра“. Как си твърдял, че „домът е твой, а аз съм гостенка“. Няма да ги пускам — не искам да те срамя. Искам да си върна себе си.

Няколко жени кимнаха — сякаш слушаха собствената си история.

— И днес — въздъхна тя — реших да спра да играя глупачката.

Раздел 5. Подаръкът

— И все пак — извика някой от гостите, — какъв е  подаръкът?

Кошници с подаръци

Лида се усмихна.

—  Подаръкът е свободата, Миша — твоята и моята.

Тя извади още един лист и го сложи пред него. Това бяха стари пълномощни и подписани от него съгласия за сделки. Онези, които винаги подписваше „без да чете“.

— Спомняш ли си — каза тя, — как ми даваше подписа си, защото „хартиите са женска работа“? Ето. Аз работех. Резултатът: домът е мой, вилата е моя, магазинът е мой. И влогът, който наричаш „нашите спестявания“, също е на мое име. Защото не ги прахосвах, не купувах коли и не гоних поли. Спестявах. Инвестирах. И мълчах.

Михаил побагровя:

— Ти… ти ме измами!

— Не — отвърна тя тихо. — Възползвах се от това, че беше сигурен, че съм глупачка. Ти сам ми даде всичко това. Сам подписа. Сам не четеше. Сам реши, че ако една жена мълчи — значи е празна. Не е празна, Миша. Тиха е.

— И какво сега?! — почти изкрещя той. — Ще ме изгониш ли? Искаш да ме посрамиш?!

— Не — каза тя. — Искам да ти подаря истината.

Тя извади последната тънка папка.

— Това е проект за раздел на имуществото и молба за развод. Попълних я. Твоите данни са вътре. Моята подпис вече има. Остава твоята. Не искам скандали. Имаш пенсия, ръце, приятели… и, доколкото знам, все още Таня. Ще се оправиш. А аз искам да живея без някой да ме нарича глупачка. Трийсет години доказвах обратното. Построих, спестих, защитих. Това е моят  подарък — пускам те. Красиво. Пред свидетели. Без крясъци.

Раздел 6. Гостите, които „всичко знаеха“

Първи реагираха жените. Седяха на задната маса, обсъждаха салатата и си разменяха погледи, когато Михаил отново се шегуваше. Една от тях — Тамара, стара негова позната — плесна с ръце:

— Лида, ти си невероятна! — и погледна Михаил с открито презрение.

Мъжете гледаха внимателно. Някои — с уважение: „Браво, дочака си.“ Други — с тревога: „А моята дали не може така?“

Михаил не вярваше на ушите си.

— Ти… ти няма да го направиш… — прошепна. — Няма да можеш без мен!

— Миша, — Лида разпери ръце, — без теб вече успях. Преди осем години. Просто не си забелязал.

— Но как си успяла?! — попита той почти с възхищение.

— Много просто, — отвърна тя. — Не виках. Не се състезавах с майка ти. Не обиждах приятелите ти. Гледах. Учех се. И спестявах. Всеки път, когато ме наричаше глупачка, си казвах: „Още малко, ще видиш.“

— Мамо… — обади се от ъгъла дъщеря им Ира. — Наистина ли искаш развод?

Лида я погледна — в очите на Ира имаше болка и уважение.

— Искам уважение — отвърна тя. — Ако това струва развод — така да бъде. Трийсет години търпях, за да имате дом, семейство, стабилност. За да може ти, Миша, да казваш: „Имам всичко“. Сега и аз имам всичко. А на теб давам свобода.

Семейни игри

— Но… какво ще кажат хората?! — възкликна свекървата.

— Хората вече казаха — кимна Лида. — Те чуваха как ме унижаваше. И мълчаха. Сега нека чуят друго.

Тя взе микрофона.

— Приятели, — каза ясно, — благодаря ви, че дойдохте. Но искам да ви помоля — никога повече не наричайте жена „глупачка“. Не се смейте, когато мъжът ѝ я унижава пред вас. Защото не знаете какво има в нейната папка.

Залата избухна в нервен, но искрен смях.

— И не, — добави тя, — няма да го изгоня днес. Ще празнуваме. Ще пием, ще потанцуваме. А утре… утре ще отидем при нотариуса.

Михаил седна. За първи път тази вечер не беше главният герой. И за първи път не знаеше какво да каже.

Епилог

Когато вечерта свърши и домът опустя, Лида седна на същата маса, на която той трийсет години е разказвал вицове за „блондинки без мозък“ и „жени, които не трябва да пипат парите“.

На масата лежаха документите ѝ — подредени по раздели. До тях — букетът от внуците. В ъгъла — микрофонът, който не бяха прибрали.

Тя отвори стария си дневник и написа:

„Съпругът ми трийсет години мислеше, че жена му е наивна глупачка. На юбилея му направих подарък — и гостите онемяха.“

Кошници с подаръци

Под това — с малки букви:

„Не отмъщавах. Просто спрях да играя глупава.“

Откина се назад, погледна през прозореца. И ѝ се стори, че вече не е на 60, а на 35 — същото момиче, което той някога доведе в този дом и каза: „Проста си, но си моя“. Само че сега тя наистина беше своя.

На следващия ден наистина щяха да отидат при нотариуса. Щяха ли да се разведат — съдбата щеше да покаже. Може би той ще се осъзнае. Може би ще поиска прошка. Може би ще разбере, че да изгубиш уважението на жена си е по-страшно от това да изгубиш дом.

Но едно беше сигурно — в този дом повече никой нямаше да се смее над жена, която просто се е правила, че не разбира.