„Влизай в обора!“ — казваше бащата на дъщеря си, щом паднеше нощта. А сам вървеше след нея. Проследиха ги — и останаха шокирани.

Ужасът в стария навес

Момчетата се бяха прилепили към прогнилата стена на навеса, напрягайки слуха си. Първо ги обгърна тишина – толкова плътна, че в ушите им заглъхна. После се чу лек, едва доловим шум – сякаш някой прокарваше пръсти по дървените дъски. Едно от момчетата, Семьон, преглътна и стисна кръстчето на шията си.

— Чу ли? — прошепна той.
— Тсс! — сряза го по-големият, Петьо, вперил поглед в цепнатината между дъските.

Внезапно се разнесе нисък, приглушен стон. Женски… но не обикновен. Сякаш някой се давеше в ужас. Момчетата застинаха. Секунда по-късно последва звук, напомнящ ръмжене — не съвсем човешко, но и не съвсем животинско. Космите им настръхнаха.

— Баща ѝ я бие! — изпъшка третият, слабичкият Андрей. — Трябва да разбиваме вратата!
— Луд ли си?! — Петьо го дръпна за ръкава. — Нали държи брадва! И освен това… това не бяха побоища. Чу ли… сякаш има и нещо друго там.

В този миг вътре се строполи нещо тежко. Момчетата подскочиха и едва не изпискаха. След това се чу вой — продължителен, див, сякаш от самата гора. Семьон трепереше като лист.

— Аз си тръгвам! — извика Андрей и понечи да побегне, но вратата на навеса изскърца. Заключалката изпука. Момчетата се хвърлиха в тревата, притиснати от ужас. Вратата само леко се открехна — и в пролуката проблесна нещо прекалено бледо, за да е човешка ръка. Пръсти — дълги, тънки, като костеливи, със звук като от нокти по метал.

После вратата се затръшна. Момчетата не издържаха и побягнаха, спъвайки се, без да посмеят да се обърнат.

Цяла нощ не им даваше покой онзи вой. А на сутринта Семьон се закле, че е видял изпод покрива червеникави проблясъци на очи — макар че дори на себе си се боеше да го признае.

Слуховете обгърнаха селото. Жените се кръстеха при вида на лесничея, а мъжете избягваха да срещат погледа му. Само баба Прасковия, стара като самата гора, се осмели да каже:
— Не е зъл. Той я пази. Не смейте да се месите.

Но кой да слуша старците? Момчетата, върнали се от онази нощ, горяха от страх и яд. Решиха, че трябва да докажат пред всички, че лесничеят върши дяволски дела.

С привечер Петьо и Андрей отново се промъкнаха край навеса, но този път взеха фенер и въже. Семьон отказа да дойде — тресеше го от ужас.

Небето гърмеше, вятърът късаше клоните. Когато бащата пак рече обичайното „иди в навеса“, Петьо улови погледа на момичето — и застина. В очите ѝ нямаше нито зов за помощ, нито страх. Имаше безкрайна умора, сякаш тя бе по-стара от всички в селото.

Момчетата се прикриха зад кладенеца и зачакаха. Отвътре пак долетя онова ръмжене. Петьо стисна зъби:
— Влизам през покрива.

Той се изкатери по наклонения навес, внимателно отмести няколко изгнили дъски и надникна вътре.

Това, което видя, преобърна душата му. Момичето стоеше на колене, прикована с верига към стената. Лицето ѝ бледо, но спокойно. Срещу нея — не баща ѝ, не човек. От тъмнината изплува силует с удължени крайници и разкъсано лице, пълно с остри зъби. То ръмжеше — но не срещу момичето, а се мъчеше да се изтръгне навън.

А лесничеят — як, мрачен мъж — стоеше между чудовището и вратата, с брадва в ръце. Гърбът му трепереше от напрежение, но не отстъпваше.

Петьо едва не падна, стискайки крясъка в гърлото си.

— Видя ли?! — просъска той на Андрей, скачайки долу. — Там… е нечисто! Той го държи, за да не излезе!
— Какво?! — побледня другият. — Лъжеш!
— Иди сам виж!

В този миг вратата се разтресе, сякаш нещо я блъскаше отвътре. Един тътен, втори… и лесничеят изрева:
— Бягайте!!!

Петьо и Андрей побягнаха, но вече беше късно. Заключалката изхвръкна, вратата се разтвори — и от навеса се изстреля нещо без име. Черна сянка с нокти, прескочила двора за миг. От нея лъхаше на влага и кръв.

Лесничеят се хвърли след нея, но момичето извика:
— Татко, не! Няма да я удържиш! —

Гласът ѝ бе странен — сякаш звучеше в два тона едновременно.

Петьо, бягайки, се обърна — и видя как момичето, освободило се от веригата, побягна след съществото. Не за да избяга… а за да го спре.

Гората изригна, сякаш оживя. Клоните се трошаха, земята трепереше. Момчетата чуваха писъци, ръмжене, трясък на метал — а после пронизителен вой, който смрази кръвта им.

Когато всичко утихна, те се престрашиха да се върнат. До навеса седеше лесничеят, облян в кръв, но жив. Момичето лежеше до него, в безсъзнание, ала дишаше. От съществото не бе останала и следа — само тъмни петна по тревата.

— Какво беше това? — треперейки, попита Петьо.

Лесничеят вдигна очи, пълни с болка и изтощение:
— Не беше чудовище. Това беше майка ѝ.

Повече не каза нищо. А в селото оттогава никой не смееше да доближи стария навес.