Тъжна самотна майка седеше сама на сватба, подигравана от всички — докато до нея не се приближи мафиотски бос и ѝ каза: „Преструвай се, че си моя съпруга и танцувай с мен“…

Самотната майка на сватбата и предложението на Лука

Тъжна самотна майка седеше сама на една сватба, осмивана от всички — докато към нея не пристъпи мъж, когото наричаха мафиотски бос, и каза: престори се, че си моя жена и танцувай с мен…

Смехът наоколо звучеше по-силно от музиката.

Амелия бе седнала в далечния край на залата, с ръце, свити нервно в скута, и очи, втренчени в недокоснатата чаша шампанско пред нея. Цветната ѝ рокля — заета, леко износена — не успяваше да скрие умората в погледа ѝ. Отсреща двойки се носеха плавно под златните полилеи, а шепоти обикаляха като лешояди около нейната маса.

— Това е онази самотната майка, нали — изсъска една шаферка.
— Мъжът ѝ си е тръгнал. Не е чудно, че е сама — подсмихна се друга.

Амелия преглътна. Обеща си, че няма да плаче — не днес, не на сватбата на братовчедка си. Но когато видя танца баща-дъщеря, нещо в нея се пречупи. Помисли си за малкия Даниел, който спеше у дома при детегледачката. За всички онези вечери, в които се преструваше, че е добре.

И тогава зад гърба ѝ прозвуча дълбок, спокоен глас:
— Танцувай с мен.

Тя се обърна и видя мъж в безупречен черен костюм. Широки рамене, тъмни очи и присъствие, което заглуши залата. Разпозна го веднага — Лука Романо, за когото се носеха слухове, че е могъщ бизнесмен от Ню Йорк, а по шепот — нещо друго: мафиотски бос.

— Аз… дори не те познавам — прошепна тя.
— Тогава нека се престорим — отвърна тихо той и подаде ръка. — Престори се, че си ми жена. Само за един танц.

Стаята утихна, щом тя несигурно се изправи и треперещите ѝ пръсти се вплетоха в неговата силна длан. По залата преминаха въздишки, когато Лука я поведе към центъра на дансинга. Оркестърът смени музиката — бавна, омагьосваща мелодия изпълни въздуха.

Докато се движеха заедно, Амелия забеляза нещо странно — подигравките изчезнаха. Никой вече не шепнеше. За пръв път от години тя не се чувстваше невидима. Чувстваше се видяна. Закриляна.

И когато Лука се наведе съвсем леко, почти беззвучно прозвучаха думите, които щяха да променят всичко:
— Не се обръщай. Усмихни се.

Музиката затихна, но залата остана безмълвна. Всички очи бяха вперени в тях — загадъчния мъж и самотната майка, която изведнъж изглеждаше като кралица. Ръката на Лука лежеше леко на кръста ѝ, но погледът му остро кръжеше над тълпата.

Когато песента свърши, той я изведе от дансинга.
— Справи се отлично — промълви.
— Какво, по дяволите, току-що се случи — примигна Амелия.
— Да кажем, че ми трябваше отвличане на вниманието — усмихна се едва забележимо Лука.

Седнаха на ъглова маса, а нейното сърце още препускаше. Той ѝ наля питие, движенията му бяха спокойни и премерени.
— Тези хора вече няма да те закачат — каза, хвърляйки поглед към шепнещите групички. — Страхуват се от онова, което не разбират.

Тя го изучаваше — линията на челюстта, тънкия белег до ухото, начина, по който съчетаваше опасност и доброта.
— Не беше длъжен да ми помагаш.
— Не го направих заради теб — отвърна тихо той. — Някой тук искаше да ме злепостави. Ти ми помогна да обърна играта.

— Значи бях просто прикритие — свъси вежди Амелия.
— Може би — каза той. После изражението му се смекчи. — Но не очаквах да ме погледнеш така. Все едно съм… човек.

Преди тя да отвърне, към тях се приближиха двама мъже в тъмни костюми и му прошепнаха нещо на италиански. Лицето на Лука се промени. Той рязко се изправи.
— Остани тук — заповяда с непререкаем тон.

Любопитството надделя. Амелия го последва навън, токчетата ѝ тихо отекваха по мрамора. При валет-паркинга видя как Лука разговаря с друг мъж — под сакото му ясно се очертаваше оръжие. Думите им бяха кратки и напрегнати. Непознатият потегли рязко, а Лука се обърна и я завари да го гледа.

— Не биваше да виждаш това — пристъпи към нея той.
— Не исках… — започна тя.
— Смела си — прекъсна я. — Или неразумна.

Погледът му се впи в нейния.
— Сега, когато ме видя истински, няма как просто да изчезнеш от живота ми, Амелия.

Нощният вятър донесе аромат на рози — и на страх. За пръв път Амелия осъзна, че е прекрачила в нещо много по-голямо от самата себе си.

Два дни по-късно Лука се появи на вратата на малкия ѝ апартамент. Даниел строеше кула от лего в хола. Вдигна поглед и попита:
— Мамо, това твоят приятел от сватбата ли е?
— Нещо такова — усмихна се едва-едва Лука.

Амелия замръзна, неуверена дали да го пусне.
— Не трябва да си тук.
— Знам — пристъпи по-близо той. — Но не обичам да оставям недовършени неща.

Погледът му обходи разлепящите се тапети, старите мебели втора употреба, тихата сила в очите ѝ.
— Дълго време се биеш сама — каза. — Вече не е нужно.

— Дори не ме познаваш — скръсти ръце тя.
— Знам какво е светът да те съди — отвърна меко Лука. — Да си злодеят в чуждите истории.

В стаята се настани тишина. Даниел надникна иззад дивана с играчка-количка в ръка. Лука клекна.
— Страхотна кола.
Момчето се ухили — онзи рядък, истински смях, който разтопи сърцето на Амелия.

Седмиците течаха, а Лука започна да идва по-често. Понякога носеше покупки, понякога просто оправяше счупената брава на вратата. А понякога не говореше нищо — просто седеше тихо, докато Амелия четеше приказки за лека нощ на сина си.

Слуховете за него не стихваха — власт, опасност, кръв — но нищо от това нямаше значение, когато беше в кухнята и помагаше на Даниел с домашните. Тогава не беше онзи, за когото шепнат. Беше просто… Лука.

Една вечер, докато навън се изливаше дъжд, Амелия най-сетне попита:
— Защо аз?
— Защото когато всички останали отвърнаха поглед, ти не го направи — отговори той с тиха, непреклонна сериозност.

Тя не знаеше дали някога ще му се довери напълно — но за пръв път от години не се страхуваше от бъдещето. Жената, която някога бяха осмивали и съжалявали, бе намерила отново силата си — не заради приказка, а заради нещо истинско: сурово, несъвършено и живо.

Застанали до прозореца, докато наблюдаваха дъжда, Лука прошепна:
— Може би преструвката не беше чак толкова лоша идея.
— Може би не — усмихна се Амелия.

Какво би направил ти, ако мъж като Лука ти предложи да се престориш на негова жена за една нощ
Би ли казал/а „да“ или би си тръгнал/а Кажи ми в коментарите — ще ми е интересно да чуя отговора ти

Художествен дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.