Тони Димитрова е отчаяна
Тони Димитрова обикновено е усмихната от сцената, само че често зад усмивката е възможно да се крие голяма тъга, дори непреодолимо безсилие. В момента чаровната ни изпълнителка минава през такъв труден период в живота, за който нямаше да говори – така, както и досега, просто защото е човек, който изживява болките си сама.
В този случай обаче, това се оказа неизбежно заради случващото се с баща й, за когото вече се писа и в публичното пространство. Таткото на Тони Димитрова е с тежка деменция в последните години, а наскоро е направил криза, която много е стреснала певицата.
В интрвю за blitz.bg Тони Димитрова каза следното:
– Тони, истина ли е това, което се тиражира в момента за баща ти? Как е той?
– Да, татко беше много зле наскоро. Направи криза. Два-три дена нито беше ял, нито пил нещо. Случи се точно, когато заминавах за Братислава, но Слава Богу, ситуацията се овладя. Страшно се разстроих, в първия момент не знаех какво да направя.
Буквално са му бутали пасирана храна в гърлото… Той има и много големи рани от залежаване. Докторът, с когото сме добри приятели, вече два пъти го връща, много ми помага. Сега ще му обработва раните, защото наистина са огромни.
– Къде се намира той сега?
– От 2018-та, когато започна да се губи, е в специален дом за хора с деменция. Татко започна да изчезва, да го намира полицията. С батко, Бог да го прости, още тогава взехме това решение, въпреки че аз много се противях, защото наистина щеше някой ден да изчезне и да го няма.. А аз нямаше как да го заключа и да не излиза никъде.
Няколко пъти се случи да го намира полицията и да го води в „Бърза помощ“ с разбит нос в 03:00 ч. през нощта. Наши съседи са ми казвали, че са го виждали в различни часове, а той самият нищо не помнеше.
– Когато ходиш да го виждаш, баща ти разпознава ли те, говорите ли си?
– Не, той не говори. Последният път даже не ме и разпозна. Много е тежко положението. Единственото, което може да се направи, го прави моят приятел, докторът, който не е спрял да се грижи за него. Каквото са ми казали отделно да занеса, съм занесла.
– Силен човек си, Тони, въпреки че винаги го отричаш…
– Не, не съм, наистина. Много ме разклащат такива неща… Отивам да го видя, но не мога с нищо да му помогна. Даже и лекарствата си не може да взима, тъй като няма гълтачния рефлекс, нужен за това. Просто татко вече не е това, което беше едно време.
Преди два месеца, когато още чуваше и ми реагираше, му казах – „Поне ти не ме оставяй“. Това е… не знам какво да кажа.
– Сигурна съм, че правиш и невъзможното за него…
– Хората правят. Докторът също. Аз само мога да присъствам, да нося, каквото е нужно, но не мога да му помогна, колкото и силно да искам.
– Имате силна връзка, нали?
– Имаме, да, обичам си го. В по-младите му години нямаше възможност покрай ангажиментите и пътуванията му да си говорим така, както се случи в по-късен период. Когато татко се пенсионира, си взе едно лозе в Айтос, за което се грижеше – и той, и майка ми, бяха болезнено работливи хора.
Идваше при мен да ме види и сме си говорили много. Много от всичко, което преди не беше възможно, защото е гледал по друг начин на живота.
Винаги съм имала изключителен респект към родителите си, но когато станах по-голяма, се освободих от притесненията си, и много неща успяхме да си споделим с татко. За жалост обаче, като изгуби майка, той тотално се предаде, а деменцията му, която вече беше започнала да дава наченки, се отключи окончателно… И преди тя да си отиде още, се беше случвало майка да ми каже, че го праща някъде, а той все забравя по нещо. Подразбрали, че се случва нещо такова, още преди години сме ходили и на изследвания.