КОГАТО ДОЙДЕШ….Неустоимите думи, които Тина Търнър прошепна на голямата си любов, който дари бъбрека си за нея и остана до самия край
Моят сватбен ден не би могъл да бъде по-перфектен или зрелищен – и никой не се интересуваше ни най-малко, че булката е на 73 години. Бях организирала всичко сама, а това включваше внос на повече от 100 000 рози, за да украсим територията на нашия дом в Швейцария.
Докато приятелите се събираха, отпивайки шампанско в онзи славен ден през юли 2013 г., въздухът се изпълни с най-прекрасния аромат.
Много мисъл беше вложена в избора ми на сватбена музика. Ако слушате „My Way“ на Франк Синатра, думите пасват идеално на живота ми: „Записът показва, че поех ударите / И го направих по моя начин“. Трябваше да имам такъв! Въпреки известния ми насилствен първи брак с Айк Търнър, успях да намеря любов отвъд най-смелите си мечти.
Едва когато се събрахме за снимки, започнах да се чувствам малко странно. Трябва да е топлината, помислих си, или роклята – Армани от зелена тафта, черен копринен тюл и кристали Сваровски, които стават все по-тежки с всяка изминала минута.
Всъщност този забавен обрат беше първият знак за адско изпитание, което предстоеше, кошмар, който щеше да свърши едва когато скъпият ми съпруг Ервин ми предложи най-големия подарък – дарът на самия живот.
С Ервин се срещнахме за първи път преди 28 години. По това време пътувах по света с моята частна танцьорска обиколка, която ми остави много малко време за личен живот.
Не че някога съм имала много гаджета – прекарах цялата си младост с Айк – и след развода ми запознанството често беше по-трудно, отколкото си струваше.
Във всеки случай никога не съм била от онези жени, които трябваше да правят секс независимо от всичко; Честно казано, понякога бях стигала до една година без него. Тази конкретна седмица през 1985 г., следващата дата от турнето ми, беше в Кьолн, Германия.
Тъй като мениджърът ми, Роджър, и аз летяхме в града, бях уморена и малко надолу, мислейки за изтощителния график, който предстои.
Вървяхме през летището, когато един млад мъж излезе иззад една колона, за да ни поздрави. Мислех, че може да е фен, но Роджър го поздрави топло. Ервин Бах, изпълнителен директор на EMI, моята звукозаписна компания в Европа, се беше появил, за да ми достави изненадващ подарък от Роджър – нов джип на Mercedes, трудно достъпният G-Wagon.
Но истинската изненада не беше колата, а човекът.
Сърцето ми изведнъж започна да бие БУМ, БУМ, БУМ, заглушавайки всички други звуци. Ръцете ми бяха леденостудени. Така че това е, което наричат любов от пръв поглед, помислих си. Боже мой, не съм готова за това.
Роджър скочи в чакащата лимузина, докато аз се качих в G-Wagon с Ервин, за да може да ми разкаже всичко, докато ме караше до хотела. Проучих профила му. Беше млад – около 30, предполагам – и беше много красив, макар и не по конвенционален начин. Тъмна коса, наистина страхотни ръце. Има нещо в ръцете на мъжа.
Изведнъж се почувствах много несигурна за външния си вид. Носех пуловер Issey Miyake с кожени дънки – рокендрол неща – и косата ми беше голяма, голяма, голяма в онези дни. Но ако питате мен, не изглеждах толкова добре и се съмнявам, че Ервин ме е намерил за привлекателна.
О, и ако косата не беше достатъчна за изключване, бях на 46, разведена и майка на двама сина и двама доведени синове, които сега на практика бяха самите те мъже.
Какво минаваше през ума на Ервин? По-късно – много по-късно – разбрах, че той е почувствал същия необясним електрически заряд.
Когато ме погледна, каза, че не е видял „звездата“, нито цвета на кожата ми, нито някакви други детайли. Току-що видял една много желана жена.
В G-Wagon разговорът ни беше малко напрегнат. Успяхме да си поговорим за таблото и други безобидни теми, докато не стигнахме до хотела.
След като се сбогувах, се хвърлих на хотелското си легло и си помислих: „Боже, той е прекрасен. Наистина прекрасно. Какво да правя сега?“
Както се случи, видях Ервин отново на няколко вечери, организирани от EMI. При втория случай седяхме един до друг. Казах си: Не ме интересува – просто ще го попитам.
— Ервин — прошепнах аз, — когато дойдеш в Америка, искам да правиш любов с мен.
Той бавно обърна глава и просто ме погледна, сякаш не можеше да повярва на ушите си. И аз не можех да повярвам на това, което казах!
По-късно той ми каза, че никога не е получавал предложение от жена. Първата му мисъл била: „Уау, тези калифорнийски момичета са наистина диви“. Но не бях дива. Никога преди не бях правила нещо подобно от разстояние. Не се познах. В крайна сметка Ервин дойде в Лос Анджелис по работа и аз го срещнах отново на друга вечеря. Поканих всички обратно в къщата си след това и тогава започна нашата истинска романтика.
Музиката свиреше, другите гости се унасяха, целувките започнаха и ние се целувахме чак до спалнята. Ервин остана с мен онази нощ.
На следващата сутрин трябвало да замине за Хаваите в командировка. Мислех за него постоянно в продължение на два дни – и тогава той се обади, небрежно споменавайки, че пътуването му е отменено.
През цялото време беше на няколко километра в Малибу, мотаеше се с колегите си и не се беше сетил да ми каже.
Опитах се да остана хладнокръвна, но вътрешно бях бясна.
– Тина, глупава стара глупачко – изтръпнах. Защо правих толкова лош избор с мъжете? Защо винаги има разочарование? Не можех да понеса мисълта, че ще бъда наранена отново. По-добре да съм сама, реших.
Минаха няколко месеца. Отново се натъкнах на Ервин, докато промотирах Private Dancer, този път в Базел, Швейцария, и всичките ми чувства се върнаха.
Бях наела къща в Гщаад за празниците, така че поканих него и някои други хора от EMI да я посетят. И една нощ Ервин се появи сам, носейки смешна малка немска шапка и излъчвайки мъжественост, която намирах за неустоима.
До края на вечерта реших да си събера багажа и да се преместя при него. Отсега нататък, където и да беше Ервин, щеше да е моят дом.
Така започна моята любовна история с един мъж, който беше с 16 години по-млад от мен. Но това никога не е било проблем в съзнанието ми, тогава или сега. Светът може да гледа на Ервин като на „по-младия мъж“ на Тина, но истината е, че по душа той наистина е на 60, а аз на 16. Той винаги е бил стара душа. И той е много по-зрял от мен: мисли напред и упражнява предпазливост, докато аз по-вероятно да скоча, без да гледам.
Във всеки случай на 46 не изглеждах по-възрастна от Ервин, който беше на 30.
Никога не мисля за разликата във възрастта. Дори не чувствам, че трябва да работя, за да изглеждам добре в леглото – минах през това. Какво общо има любовта с това? Много!
Затова взех правилното решение, когато събрах десетте си куфара Louis Vuitton и се отправих към двустайния апартамент на Ервин близо до Кьолн. Той съдържаше страхотна звукова система, забелязах, но нищо повече.
Когато опознах Ервин малко по-добре, научих, че „минималистичен“ е средното му име: той мрази нещата. Аз, аз ще покрия всяка повърхност с книги, свещи, снимки, потпури, всичко, за да добавя индивидуалност.
Така че първата ми мисъл беше: „Е, тази стая наистина се нуждае от декориране.“ Изчаках, докато Ервин трябваше да лети до Бразилия по работа, след това направих вихрен магазин в магазин за домашен интериор и пренаредих всичко в апартамента си. Трябваше да е голяма изненада и беше. Беше ужасен. Накъдето и да погледнеше, имаше неща, неща и още неща.
За щастие, един приятел се присъедини към нас за вечеря онази вечер, така че Ервин трябваше да сдържа раздразнението си. На следващия ден се успокои малко. Не е ли смешно, че му е било по-трудно да се приспособи към новите мебели, отколкото към новата жена в живота си? Ние оцеляхме в тази битка, но войната за декориране продължава и до днес.
По-належащ проблем бяха десетте ми куфара (за едномесечен престой), тъй като в апартамента нямаше място за тях.
Така че съхранявах чантите си в комуналното мазе и трябваше да продължа да тичам, за да си взема дрехите.
Представете си изненадата на съседите му, когато влизат в пералното помещение на мазето и се натъкват на Тина Търнър, която търси нещо за обличане.
Що се отнася до моите хора от охраната, те трябваше да спят в близкия хотел и да общуват с мен чрез уоки-токи. Сигурна съм, че Ервин от време на време въртеше очи, тъй като никога не се впечатлява от знаменитост и всичко, което върви с нея.
Вече бях влюбена в него. За първи път почувствах, че наистина имам връзка. Така трябва да бъде, казах си.
Един ден той ме попита по своя очарователен немски начин: „Заедно ли сме?“ – което означава, двойка ли сме? Спомняйки си палавия пас, който бях направила точно след като се срещнахме, той не можеше да не се притеснява, че може да съм дива и непредсказуема, че просто играя, че може да избягам един ден.
Но вместо да искам да избягам – както винаги съм се чувствала с Айк – просто исках да бъда с Ервин все повече и повече.
Не търсех съпруг. Просто исках да бъда обичана. Детството – никога не е обичано. Минали връзки – никога не са обичани. Целият ми живот – никога не съм обичала истински.
Повече от всичко имах нужда да почувствам, че Ервин ме обича. И той го направи. Той наистина го направи.
През 1989 г., когато бях на път да навърша 50 години, той ми предложи. Но не бях сигурна как се чувствам по отношение на брака. Бракът може да промени нещата и, според моя опит, не винаги към по-добро.
През следващите няколко години прекарахме много време заедно в Кьолн и в къща, която купих в Южна Франция.
След това през 1995 г., когато Ервин беше помолен да ръководи офиса на EMI в Швейцария, аз го придружих като добра германска фрау.
Преместихме се в старомодна вила на езерото Цюрих, наречена Château Algonquin.
Чувствах се добре. Никога не съм пушила или взимал наркотици. Все още бях в добра форма след 50 години интензивни сценични тренировки. Все още изглеждах доста добре: през 2013 г. германският Vogue ме помоли да бъда на корицата му. Мисля, че мога спокойно да кажа, че на 73 години бях най-старото „момиче“ в историята на Vogue по това време.
Предишната година Ервин ми беше предложил още веднъж и този път аз отговорих с категорично „Да!“. Това беше ангажимент, който не ми дойде лесно, но знаех, че той е любовта на живота ми.
Знаете ли този прекрасен израз: „Ако искаш да разсмееш Бог, кажи му плановете си“? В една обикновена октомврийска сутрин през 2013 г., само три месеца след славната ни сватба, се събудих и усетих как мълния удря главата и десния ми крак. Опитах се да говоря, но не можах да извадя никакви думи.
Получавах инсулт.
Ударът нанесе мощен удар по тялото ми: цялата ми дясна страна беше вцепенена. Ще трябва да работя с физиотерапевт, за да се науча да ходя отново, ми каза лекарят, а използването на дясната ми ръка би било проблем.
Но психологическите ефекти бяха още по-дълбоки.
Бях нещастна. Битката за възстановяване ме остави без сила или жизненост.
И не се занимавах само с последиците от инсулта: лекарят ми се притесняваше, че високото ми кръвно налягане може да засегне бъбреците ми, затова ме насочи към специалист.
Д-р Йорг Блайш, експерт нефролог, съобщи новината, че бъбреците ми изпълняват само 35% от нормалната си функция. Ще трябва да ги наблюдаваме внимателно, каза той, предписвайки още повече лекарства, за да контролирам кръвното си налягане.
Това, което не осъзнавах, беше, че предстоят по-големи битки. Битки, които биха ме оставили да се чудя: „Как преминах от това да бъда картина на здравето, момиче на прикритие, булка за Бога, до това?“
След известно време започнах да се възмущавам от лекарствата, които приемах, за да контролирам високото си кръвно налягане – бях сигурна, че ме карат да се чувствам по-малко трезва и енергичена.
Не след дълго след този удар здравето ми отново започна да се проваля. Станах толкова слаба, че не можех да напусна къщата; Отне ми всички сили, за да залитам между спалнята и банята.
Този път бях диагностициран с ранен стадий на рак на червата – карцином и няколко злокачествени полипа. Докато чаках операцията, извиках на Ервин: „Не съжаляваш ли, че си се оженил за стара жена?“ За мое щастие, той винаги излъчваше увереност, оптимизъм и радост от живота и ми помагаше да запазя спокойствие. Месец след диагнозата ми ми отстраниха част от червата. Лекарите бяха оптимисти и отново почувствах проблясък на надежда. Но само един проблясък, и то само за миг. До декември 2016 г. бъбреците ми бяха на ново дъно от 20% и бързо потъваха. Бях изправена пред избор: редовна диализа или бъбречна трансплантация.
Само трансплантацията би ми дала много добър шанс да водя почти нормален живот. Но шансовете за получаване на донорски бъбрек бяха отдалечени. По това време процентът на донорите на органи в Швейцария беше един от най-ниските в Европа – което означаваше, че на 75 години вероятно никога няма да се изкача до върха на списъка на чакащите.
Така че д-р Блайш ме насрочи да започна диализа. „О, не, не, не“, казах му. „Аз не живея на машина.“ Това не беше моята представа за живота. Но токсините в тялото ми бяха започнали да поемат. Не можех да ям. Оцелявах, но не живеех.
Започнах да мисля за смъртта. Ако бъбреците ми вървяха и беше време да умра, можех да приема това. Всичко беше наред. Когато е време, наистина е време. Нямах нищо против мисълта да умра, но се притеснявах как ще отида.
Едно от предимствата на живота в Швейцария е, че асистираното самоубийство е законно, въпреки че пациентът трябва сам да инжектира смъртоносното лекарство.
Има няколко организации, които улесняват процеса, включително Exit и Dignitas. Записах се да бъда член на Exit, за всеки случай.
Мисля, че тогава идеята за смъртта ми стана реалност за Ервин. Беше много емоционален, че не иска да ме загуби, не иска да си тръгна.
Каза, че не иска друга жена, нито друг живот; Бяхме щастливи и той би направил всичко, за да ни задържи заедно.
Тогава той ме шокира. Каза, че иска да ми даде един от бъбреците си.
Бях поразена от огромността на предложението му. Но тъй като го обичам, първата ми реакция беше да се опитам да го убедя да не предприема такава сериозна и необратима стъпка.
Той беше млад човек. Защо трябва да поема такъв риск, за да даде на по-възрастна жена няколко допълнителни години? Ами ако някой ден има проблем с останалия бъбрек?
„Скъпи, ти си млад. Недей, не се меси в живота си. Помислете за собственото си бъдеще„, призовах аз. Но Ервин беше взел решение. „Моето бъдеще е нашето бъдеще“, каза ми той.
В Университетската болница в Базел Ервин трябваше да премине през серия от психологически тестове, за да се увери, че дарява бъбрек по правилните причини.
Както очаквах, лекарите приеха, че той знае какво прави. Ервин винаги знае точно какво прави; Такава му е природата. Предложението му да ми даде бъбрека си беше дар от любов и той остана невъзмутим и спокоен.
След това имаше медицински тестове, за да се определи нашата съвместимост и получихме окуражаващата новина, че споделяме една и съща кръвна група тип А. Междувременно всичко, което чувах, беше тиктакането на часовника. Не можех да си позволя да загубя малко от силата, енергията или куража си.
Вече бях високорисков пациент заради скорошния ми рак, но рискът ескалира, когато тестовете показаха, че сърцето ми е увредено от толкова много години високо кръвно налягане: мускулът е увеличен и съдовете са калцирани.
Имаше известно съмнение дали отслабеното сърце може да издържи на стреса от операцията. Но в крайна сметка големият ни ден беше насрочен: 7 април 2017 г.
Подготвени са две операционни зали, една за донора и една за реципиента, и два хирургически екипа. Операцията на Ервин се състоя първа. Докато бях разбираемо загрижена за трансплантацията, бях много по-загрижена за него. След около час беше мой ред.
Когато се събудих, бях толкова гроги, че всичко – светлини, звуци, разговори с разговори, посещения от лекари и медицински сестри – се усещаше като сън.
Отне ми известно време, за да разбера, че съм в интензивно отделение, заобиколена от нещо, което изглеждаше като 100 машини, започвайки новия си живот като жена със здрав бъбрек. На следващия ден, след няколко колебливи разтягания на пръстите на ръцете и краката, осъзнах, че се чувствам добре.
Най-хубавият момент беше, когато Ервин влезе в стаята ми в инвалидната си количка. Той някак успя да изглежда добре, дори красив, докато ме посрещаше енергично: „Здравей, скъпа!“
Бях толкова емоционална – щастлива, претоварена и облекчена, че сме преминали през това живи.
Из мемоарите на Тина Търнър, която си замина от този свят на 24 май 2023 г. на 83 годишна възраст.
